— Разбира се, че Корт съществува — рече ядосано Бакмън. — И ти го знаеш не по-зле от мен. — Ала в гласа му се усещаше собствената му невяра в казаното. — Той е отправната точка — настоя Бакмън, хващайки се за сламката. — По всичко личи, че в стаята си в Лос Анджелис Бернар е направил взривател. Така ли е? И сега, благодарение на теб, нямаме никаква идея къде е този взривател! Ако знаехме, бихме могли да намерим Корт.
Не Дагит, а управлението на ЦРУ в Лос Анджелис бе провалило следенето на Бернар. Като агент, отговорен за това дело, той бе само непряко отговорен. Обвинението на Бакмън бе изстрел с халосни и двамата знаеха, че е така.
Дагит оспори казаното:
— Ние не знаем, че Бернар е направил взривател. Ние не знаем нищо. И ако си мислиш, че той просто ще ни предложи сведения…
— Разпитът е мой, Мичиган. Мой и само мой. Ясно?
Бернар бе единствената надежда на Дагит. Трябваше на всяка цена да се попречи на Бакмън да води разпита му. Той отново отвори вратата, смазан от изпаренията в колата.
— Шестнайсет минути. — Все още имаше шанс да успее.
Опитвайки се да изглежда спокоен, Бакмън рече:
— На летищната полиция е съобщено да задържи самолета на земята. На пътниците ще бъде съобщено, че закъснението е по технически причини. Не се тревожи за това.
— И смяташ, че подобна глупост ще заблуди Бернар? Смяташ, че летищната полиция може да се справи с Бернар? — Той плесна ключовете на колата върху влажната, месеста длан на Бакмън. — Отивам пеша.
— Какво рече?
Той се измъкна бързо от колата, преди Бакмън да е възразил.
Каква бе изненадата му, когато само секунди след като хукна, той чу силното затръшване на врата зад гърба си и вече знаеше, без да се обръща, че това бе Бакмън. Той ускори крачка, повдигна глава и пое към изхода на летището, който блестеше надалеч пред него.
Докато тичаше, тялото на Дагит влизаше в познатия му ритъм и ядът постепенно го напускаше. Тичането винаги имаше за него пречистващ ефект, дори и в жегата и смога на Вашингтон през август. Да тичаш до летището, за да разпиташ някого — и това ми било служба! Ако момчетата от отдела разберяха, щяха да го спукат от майтапи. Но поне бягаше от Бакмън — поне това бе в негова полза.
Пистолетът се забиваше болезнено в кръста му. Дузина морски чайки прелетяха над него в търсене на плячка. Дано някоя от тях нацвъка Бакмън!
Облян в пот, Дагит стигна до мръсния офис на летищната полиция на партера на терминал едно; там го посрещнаха двамина в немачкаеми костюми, които се представиха като детективи. Летищната полиция — частна компания — официално не бе свързана с градската полиция. Тези мъже не бяха детективи.
Службите за сигурност на по-големите летища се състояха от жестока смесица от най-различни нива на власт. Градската полиция — истинските ченгета — имаха правото да арестуват; тяхното присъствие обикновено бе невзрачно и се свеждаше до половин дузина коли и два пъти по толкова полицаи; бюджетът на града не можеше да си позволи по-мащабна охрана на летищата. Тази задача се падаше на летищната полиция, частна компания, която имаше правото и съответните разрешителни за своите патрули да носят оръжие, макар че тези патрули можеха само да задържат лица, докато по-сетне те бъдат арестувани от истинските ченгета. В летищната полиция работеха около стотина мъже и жени. Хората по безопасността — облечени в блейзери, които стояха зад рентгеновите машини, представляваха друга частна компания. На практика те нямаха никаква власт, освен да претърсват багажа на пътниците; ако имаха проблеми викаха летищната полиция, а тя от своя страна — градската. Връзките между тези различни частни и обществени организации бяха толкова добри, колкото можеше да се очаква. Отвратителни.
Мястото на ЦРУ, на Федералната авиационна администрация и на половин дузина други разузнавателни и следователски агенции в тези структури бе толкова трудно обяснимо, че отношението към тях бе отношение както на подозрение, така и на силно презрение от страна на частните компании. Дагит почувства всичко това с пълна сила, когато протегна ръка и двамината я стиснаха с нежелание.
След неприязненото запознанство тримата с бърза крачка се отправиха към вратата. Съдейки по гласа и по цвета на зъбите му, по-едрият от двамата бе пушач. Той не си каза името. Дагит моментално почувства, че тези двамата се държат предизвикателно. Действаха нервно и с фалшиво свръхсамочувствие. Пушача имаше дрезгав глас и груба кожа; той се движеше като обезумял, жестикулираше бясно и навярно в съня си скърцаше със зъби.