— Може.
— Тогава навярно става дума за същия човек.
— Ако е така, значи сам си е прерязал гърлото, без да се усети. Изискването му означава, че стаята му не е пипана до тази сутрин — рече той и погледна небрежно Дагит през рамо.
Влязоха в асансьора. Вратите се затвориха и клетката бавно се заиздига. Макалистър миришеше на одеколон за след бръснене.
— Боклукът на хотела няма да бъде вдигнат преди следобед. Онова, което камериерките са изчистили от онази стая, ще е още в онези чували за боклук. Помолих ги да задържат вдигането на боклука, за да могат нашите хора да го поразровят. От сметката му знаем, че нашият заподозрян е използвал доста сервирането по стаите. Ако аз бях на негово място, щях да почистя основно, преди да замина. Щях да оближа стаята. За да се прикрия по най-добрия начин. Но ако е хвърлил някоя разписка в боклука си, това може да ни послужи да го идентифицираме. Върху разписката ще фигурира номерът на стаята му. — Той направи пауза. — Това е разсъждение на тъмно, но все пак е нещо.
Дагит не смяташе, че е разсъждение на тъмно. В него имаше дяволски много смисъл. Той предложи да потърсят в боклука и още няколко неща, които биха го идентифицирали: угарки в черно и златно, празно шишенце анбезол, торба от зеленчуков магазин или касова бележка от такъв магазин, в която да фигурира и картоф. Макалистър го погледна учудено. Дагит обясни:
— Той е запушил ауспуха на Уорд с картоф.
— Ясно.
— Ами колата? Не можеш да обикаляш из този град без кола. Хотелът навярно предлага някакви улеснения за паркирането на гостите си. Биха могли да ни дадат регистрационния номер на колата на този тип.
— Добре. Ще го проверя. Ако научим номера, ще стигнем и до агенцията за коли под наем.
— Трябва да поговорим и с камериерката.
Макалистър кимна:
— Вече говорих с рецепцията по този въпрос. Ще изпратят някого да я повика.
Макалистър пъхна парче пластмаса в ключалката и отключи вратата.
— Електронни ключове — рече той с отвращение. — Кога ли ще престанат с тези глупости?
Беше малка, но привлекателна стая с легло, покрито с кретонова завивка с изображения на рози и на диви патици, с бадемови драперии и прекалено много мебели: диванче, писалище, легло и гардероб. Не оставаше много място за хората. Макалистър и Дагит надянаха найлонови ръкавици. Зад тях вратата се затвори с тих удар. Клаустрофобичното пространство подсили желанието на Дагит да побързат. Може би убиецът на Уорд бе използвал тази стая. Ето леглото, в което бе спал, писалището, което бе ползвал. Бяха толкова близо до него. Независимо колко малка бе, това си бе победа, чийто вкус можеха набързо да усетят.
Дагит отиде до прозореца и погледна към колите, камионите и автобусите долу.
— Имаме нужда от всички детайли, които можем да установим със сигурност — рече той на Макалистър, — с какво се е хранил онзи тип, количеството и особено марката цигари, които е пушел, дали е вземал душ или вана — абсолютно всичко, което може да хвърли някаква светлина върху него.
Макалистър кимна, очевидно свикнал на подобни изисквания. Двамата претърсваха стаята, движейки се полека, с наведени глави. Момчетата от лабораторията сигурно щяха да открият нещо — винаги бе така. Дали щеше да е от полза за разследването или не, щеше да се разбере по-късно.
Някой почука на вратата и Макалистър отиде да отвори. Свенливата виетнамка се представи като Карин Кси. Беше мъничка, плоскогърда женица с мазолести ръце, косата й бе вчесана назад и пристегната с бяла пластмасова фиба със сини цветчета. Имаше криви зъби и безукорна тъмна кожа. Изплашените й очи сякаш заемаха половината от лицето й.
— Ти изобщо не си в беда — обясни й Макалистър.
— Да.
— Всъщност, можеш да ни помогнеш страхотно.
— Да. — Гледаше го скептично с ъгълчето на окото си.
— Ти си почистила стаята тази сутрин.
— Да. След напускане на госта.
— По-основно ли се чисти след напускане?
— Да.
Дагит се почуди дали не искаха прекалено много от тази жена — да помни именно тази стая.
— Сигурно чистиш много стаи — рече Макалистър, сякаш бе прочел мислите му.
— Много стаи.
— Навярно не обръщаш кой знае какво внимание коя стая чистиш. Така ли е?
Тя кимна, сви рамене и им предложи невинното си изражение. Тя все още изглеждаше изплашена.