— И аз не бих обръщал кой знае какво внимание, уверявам те — окуражи я Макалистър.
Тя се усмихна и вдигна ръка да прикрие устата си, за да не се видят ужасните й зъби.
— И сигурно не си спомняш нищо особено за тази стая?
— Да, разбира се, че помня.
— Гостът? — изпусна се Дагит и я прекъсна, с което предизвика раздразнения поглед на Макалистър.
— Видя ли го? — попита Макалистър. — Помниш ли госта?
— Не него. Не помня него. Помня стая… чиста стая. Много чиста, прибрана. Лесна за чистене.
— Чиста ли? — попита Дагит. Тъкмо такава информация бе очаквал — тя хвърляше известна светлина върху личността на този мъж.
— Човек забелязва такива неща, като чисти хотелски стаи.
— Сигурен съм, че е така — рече Макалистър. Погледът му умоляваше Дагит да спре, но той не можеше.
— Той пушеше — рече Дагит.
— Да.
Макалистър го гледаше вече свирепо, но Дагит бе безмилостен.
— Спомняш ли си случайно как изглеждаха цигарите му? Цветът им? — попита Дагит.
— Не. Не помня. Той пушеше. Оставяше прозореца леко отворен.
Дагит отиде до прозореца и разгледа сградата и пожарните изходи по-внимателно. Ако се наложи, можеше ли човек да избяга през този прозорец? Да, видя му се възможно. Промъкваш се оттук, спускаш се върху козирката. Възможно бе. Оставяш прозореца отворен, за да можеш евентуално да избягаш бързо.
— Ще ни е необходим специален екип от специалисти по скрити отпечатъци — да огледа тук.
— Виждала ли си пистолет, нож, нещо от този сорт? — попита я Дагит.
— Не. Нищо подобно.
— Той говори ли с теб? — намеси се Макалистър.
— Не. Изобщо дори не съм го виждала. Той сторил ли е нещо, този човек?
Това, че никой не бе виждал убиеца тревожеше Дагит. Първо в „Дънинг“, сетне и тук.
— Нещо необичайно? Нещо изобщо? — изтърва пак разочаровано Дагит и отново раздразни Макалистър.
— О, да — рече тя и привлече вниманието им с острия си глас и внезапно блесналите й, загрижени очи. — Зъбът! — Тя сияеше. — Всеки ден човек не намира зъб!
5
Когато опипа зеещата рана на венеца си с гуменото крайче на четката за зъби, Антъни Корт се сви от болка. Грозна работа беше. Челюстта му бе толкова подута, че се наложи да напъха сума ти хартия между бузата и венците си от другата страна, за да не изглежда подут. Ако някой прилича изцяло на катерица, то това съм аз, помисли си той. Не че имаше кой знае какво против: така изглеждаше като друг човек, а това бе в негова полза.
От пътуването с влака се чувстваше изтощен; не можа да спи, прекалено бе зает с последиците и необходимите изменения в подготовката на плана след случайното убийство на Роджър Уорд. Последните няколко дни бяха изнурителни; Лос Анджелис не му се нравеше.
Погледна часовника си, за да види датата: 27 август. Две седмици след деня на експлозията, която уби Бернар. Надяваше се, че към края на този следобед тежката загуба щеше да придобие смисъл. За кратко време Бернар бе станал безсмъртен: той живееше под формата на детонаторите, които бе оставил след себе си.
Моник Шейсон застана пред вратата на хотелската стая в Лос Анджелис точно в девет и трийсет. Не беше я виждал от две години, но позна лицето й веднага, дори и изкривено от шпионката на вратата.
Отвори й.
Тя влезе с полъха на мускусен парфюм и шумоленето на фината й рокля. Носеше черно куфарче.
Корт постави на дръжката табелката „Не безпокойте!“ и затвори плътно вратата. Резето им осигуряваше усамотение. Тя се обърна театрално и застана срещу него — беше добре тренираното завъртане на манекенка в края на рампата. Моник бе винаги на сцената.
Сноп хубава черна коса падаше до раменете й и в края си се извиваше стилно навътре. Бретонът скъсяваше челото й и обрамчваше лицето, което сякаш се състоеше само от големи кафяви очи, скули и червени устни. Беше усвоила до съвършенство скромното изражение на полузаспала — или на готова за леглото жена. Самочувствието й привличаше вниманието отдалеч и граничеше с арогантност. Имаше широки рамене, висока гръд и толкова тънък кръст, че му се стори, че ще успее да го обхване с двете си ръце.
Беше си фантазирал за нея от седмици.
— Имаше ли проблеми? — попита я той.
— Тук е — рече тя и посочи куфарчето.
Доколкото си спомняше имаше съвсем лек, почти незабележим акцент. Ако се постараеше, можеше дори да мине и за американка.