В тона й прозвуча разочарование:
— Какво стана?
Фантазиите му се срутиха. Беше си представял, че тя ще го прелъсти. Представял си беше, че ще има повторение на онова във Франкфурт.
Спомня си първия път, когато я видя, с кристална яснота. Спомня си студа, парата — като издишва, прокапалия си нос. Толкова е студено, че лицето й е скрито зад заскреженото стъкло на колата. Тя е със сребрист мерцедес — откраднат, разбира се, и с откраднати номера. Паспортът му е фалшив, а оттам и самоличността му; всичко около него е фалшиво. От студа вратата на колата е залепнала и не иска да се отвори. Тя се присяга над седалката и му отваря отвътре. Вижда я за пръв път през заскрежените стъкла — решителното й лице, ружа на бузите й, копринения шал, тъмните слънчеви очила. Както е типично за подобни операции, те изобщо не са се срещали — до момента, когато вратата най-сетне се отваря с нежелание. Как го постига това Михаел никой не знае. Тренираността, подготовката…
Около дузина хора се въртят около него постоянно, но един за друг са по-скоро сенки.
— Тая шибана кола не щеше да запали — казва тя ядосана и той веднага я харесва.
— Куфарът? — пита той.
— В багажника. — Лицето му изразява въпроса дали това решение е разумно, но тя го прекъсва, преди да е заговорил: — Където му е мястото. Да не си помислил, че ще го сложа на задната седалка?
Да, тя му харесва. Въпреки очевидно добрия й вид, тя не го привлича физически. Минали са две години след самоубийството на жена му и през цялото това време той не е изпитвал дори и нещо подобно на страст към друга жена. Само отчаяние. Той се поддържа от отчаянието, както кърлежът се храни с кръвта на скитащо куче. Отчаянието го мотивира. То го тласка напред, към целта. Тъкмо това отчаяние бе превърнало тъгуващия вдовец в убиец. Той не познава този убиец — не се е спирал да се вгледа в него — но не познава и онзи, другия мъж, мъжът с жена и дете в края на работния ден. Не иска и да ги познава. Той си има цел. Това е достатъчно. Това му стига.
— Аз съм Моник — казва тя.
Усеща се, че я гледа втренчено.
— Нещо не е наред ли?
— Не, нищо.
— Ти си французойка — отбелязва той.
Тя не обръща внимание на думите му.
— Не знам защо съм толкоз нервна, но така си е. Това, което ще направим, не е толкова сложно, нали?
— Куфарите еднакви ли са?
— Разбира се, че са еднакви, но трябва да те предупредя, че хотелът е невъзможен. Никога не съм виждала толкова много хора на едно място.
— А разписанието?
— Да. Проверих го два пъти.
— Значи всичко е наред. Няма защо да нервничиш.
— Вътрешният ми глас казва друго нещо.
Колата спира на светофар. Двигателят се измъчва и намалява оборотите си и изгасва — акумулаторът му е изтощен. Той знае чудесно какво чувства този акумулатор.
— Почакай — казва й той. Изключва радиото, тя само го е намалила. Сетне спира и вентилатора. — Окей, опитай отново.
Някаква кола зад тях надува клаксон.
— Майната ти — казва тя, свирепо вгледана в огледалото за обратно виждане.
— Не му обръщай внимание.
Най-сетне двигателят запалва.
— Проклета, шибана кола! — казва тя. — Шибан студ. Мразя Франкфурт. Мразя този град.
— Спри зад онзи автобус — нарежда й той.
— О, господи, стигнахме! Гледай, автобусът е подранил. О, господи! — Тя го поглежда ужасена, сякаш вината е нейна.
— Не, не е — казва й той, като поглежда часовника под ръкавицата си. — Точно навреме е. Спри там.
Докато тя завива зад пресечката, той отнася куфара във фоайето, натъпкано със стотици куфари и чанти. Едва можеш да се разминеш сред багажите. Възрастна двойка, очевидно закъсняла, оставя багажа си сред другите и отива на последната си безплатна закуска. Ето нещо, за което винаги можеш да разчиташ на американците, си казва той — никога не отказват безплатна закуска.
Той пресича с куфара фоайето. Моник си е свършила добре работата. Там, в морето от стотици багажи, има десет, може би петнайсет напълно еднакви черни куфара. Досущ като този, който той носи. Той си пробива път в тълпата и поставя куфара си до един от близнаците му. С гръб към рецепцията, засипана от сума напускащи хотела, той откача етикета на единия от куфарите и го привързва към своя. Това му отнема по-малко от десет секунди. Ето, готово. Всичките тези багажи, включително и смененият, ще бъдат натоварени от шофьора на автобуса. На контролата на летището куфарите ще бъдат проверени за принадлежността си. Един черен куфар ще се окаже без собственик. Съгласно правилата, той няма да бъде натоварен на самолета. Подобни неща се случват често с големи групи. Никой няма да му обърне внимание. Куфарът ще бъде върнат в хотела или ще бъде разрушен от службите по безопасността на летището. Заместителят му ще бъде натоварен вместо него на самолета, заедно с бомбата на Бернар в него.