Той затяга шала пред лицето си и издърпва ръкавиците си — човек, който се подготвя за хапещия студ. Над шала се виждат само очите му — досущ като бандит в някой уестърн.
Мерцедесът чака. Тя се е навела над капака на двигателя и протегната напред почиства стъклото от леда. Той усеща как в слабините му прещраква похот. Толкова далечно му е подобно усещане, че той едва разпознава значението му. Влиза в колата. Тя сяда зад волана.
Пътуват три часа до един хотел в стил баварска хижа, където трябва да останат три дни. Тя говори по време на цялото пътуване. Но на него това му харесва, чувства се като слепец, който е възвърнал зрението си. От година не е прекарвал с един човек толкова време. Докато паркира колата, тя му казва:
— Има малка промяна в плановете. Ще бъдем в една стая.
— Какво?
— Михаел настоя за това.
— Невъзможно. Ще вземем две стаи.
— Пак ще са две стаи. В апартамент. Ще се регистрираме като семейна двойка. Чак толкова противна ли ти се вижда подобна идея?
— Не, не е в това работата.
— А в какво.
— Две стаи.
— Слушай, имената в паспортите ни са еднакви. Тъй че ще споделим един и същ апартамент. Е, и?
— Три дни. Ще бъдем тук цели три дни и то без да правим нищо.
— Той е прав за теб.
— Прав за какво?
— Каза, че си като свита пружина.
— Какво знае той?
— Много. А ти не си прав. За трите дни, искам да кажа. Че нищо няма да правим.
— Тъй ли?
— Това са три нощи. И само два дни. Не се страхувай, че ще се отегчиш. Мога да бъда много забавна.
— Това е само работа на Михаел — казва той, подушил заговор.
— Разбира се. Всичко е работа на Михаел. Нали така? Успокой се, попаднал си в добри ръце. — И тя се усмихва. — В чудесни ръце.
Той я следва като послушно пале към рецепцията, регистрира ги и поема ключа.
— Само един куфар ли имате? — пита девойчето с ангелско личице зад плота. Има руси плитки и огромни гърди. Чак по зъбите й има червило.
Моник отговаря, преди Корт да е успял да произнесе и дума:
— Да, само един. Няма да ни трябват много дрехи — казва тя и, като намигва, добавя: — Имаме годишнина от сватбата.
Тя мушва ръката си в неговата и го повежда към асансьора. Той усеща как бузите му пламват. Объркването му е също тъй чуждо, както и по-раншното потрепване в слабините му. Това е непознат за него терен. Не се чувства удобно.
Още не е минала и минута, откак са в стаята си и пристига бутилка шампанско.
— Не сме го поръчвали — казва той на момчето, което го донася. Изпълнен с подозрения, както винаги.
— С поздравления от управителя, сър — казва момчето, промъква се покрай него и оставя шампанското. Засуетява се, в очакване на бакшиш. Корт му дава и момчето излиза.
Моник се връща от спалнята и взема картичката, поставена до чашите.
— Колко мило! — казва тя.
Подава му картичката. Вече е развила станиола и телената запушалка. Измъква тапата. Тя излиза с гръм и ръката му инстинктивно посяга към пистолета.
Той стои там, изправен, с ръка, мушната във вътрешния джоб на сакото — тя укорително поклаща глава — и той си мисли, да, може би тя е права, прекалено напрегнат съм.
— Прочети бележката — казва тя и налива вино в чашите.
Той я прочита. „Честит юбилей — се казва в нея, — и приятно прекарване при нас.“
Тя отива до телевизора и го включва на канала на Си Ен Ен. Гледат няколко минути. Още няма нищо.
Корт поглежда часовника си.
— Успокой се — казва тя и му подава чаша. — Не разполагаме с нищо друго, освен с време.
Тя вдига чашата си към неговата и отново разцъфва онази усмивка. И той разбира какво си е наумила тя. И знае, че ще му хареса.
Той си помисли, че нищо не може да се повтори; нищо не може да бъде отново същото.
Тя предизвикателно слага ръцете на бедрата си.