— Не пожела да ме целунеш — рече тя, докосвайки подутата му буза.
— Радвай се, че е така. Имам нужда от зъболекар. Страшно. Инфектиран е. Но засега ще трябва да почака. Нямаме време.
— Сигурно боли.
— Ще го преживеем.
— Не бъди толкова сигурен.
Сетне помълчаха малко.
— Преживяхме Франкфурт — напомни той.
— Това бе по-различно — възрази тя.
— Не чак толкова различно.
— Във Франкфурт бяхме просто двама от екипа. Имахме подкрепата на цялата група. А сега… Не, изобщо не е същото.
— Не е чак толкова различно. — Той се чувстваше добре. Тя бе върнала доброто му настроение.
— Къде ще отидеш след това?
— Въпросът е уреден и за двама ни, ако се наложи.
— Тук ми харесва — рече тя. — Ще трябва ли да се местя?
— Може би не — излъга той. — Ще видим.
Нямаше време да си взема душ. Изтри се с хавлиена кърпа и се пръсна с дезодорант.
— По-добре се облечи — рече той като погледна часовника си. Намаза дупката на извадения зъб с анбезол, потръпна от болка и зачака действието на лекарството. Когато отворената рана изтръпна, рече: — Време е да почваме.
Извънградският път ги понесе край квартали от еднакви къщи с по три спални и залепени до тях гаражи. В резултат от продължителната суша много от ливадите бяха придобили кафеникав оттенък. Две млади руси момчета, загорели и голи до кръста, препускаха на ролкови кънки. Корт се радваше на удобствата на комбито с климатична инсталация.
— Добър избор си направила при наемането на колата — рече той.
— Каза да е голяма.
Той кимна. Мразеше малките коли.
— Ще ми кажеш ли какво всъщност правим, или очакваш да съм ясновидка? Кой е този Догърти?
— Механик в „Ам Еър Експрес“. Бидейки част от товарна компания, „Ам Еър Експрес“ използват друга писта. Това е важно за мен.
— Но аз мога да те отведа до пистата, Антъни. Всичко е уредено от седмици. Ти си ни наел като консултанти. Защо трябваше да уреждаме всичко това, след като няма да го използваме?
— Ще го използваме.
— Защо ни е тогава този Догърти? Не разбирам.
— Поради новите мерки за сигурност, които въведоха.
— „Броенето на поголовието“?
— Точно така. Ти можеш да ме вкараш в летището, но ми трябва достоверна карта за самоличност, за да вляза в зоната за поддръжка на „Ам Еър Експрес“ откъм пистата. Изобщо не бих могъл да вляза през входа за служителите на „Ам Еър“. Не и с това, което нося. Освен това, охраната на „Ам Еър“ може и да познава Догърти по физиономия. Затова трябва да се влезе откъм пистата. Там има само машини — компютризирани пропуски. С неговата карта за самоличност мога да ги излъжа, че съм Догърти.
— Ще откраднем ли картата му?
— Ако информацията на Гърка е вярна — а в Сиатъл тя бе точна — Догърти е пияница. Наскоро овдовял. Така че ще вземем назаем картата му и ще го оставим махмурлия.
— Струва ми се, че надценяваш способностите им. По всяко време по пистите има буквално хиляди служители на летището и авиокомпаниите. Поглеждал ли си някога през прозорчето на самолета си? — Тя се ухили. — О, забравих, че не обичаш да летиш.
Като не отвърна нищо, тя отново започна да говори. Постоянното й бъбрене сега го безпокоеше; това означаваше, че е нервна.
— Наистина, въведоха това правило „Броене на поголовието“, но никой не му обръща много внимание. Знам, че ние не му обръщаме внимание. Летищната полиция знае, че е уязвима откъм пистата, но мерките й за безопасност са много строги при проверката на пътниците, там е голямата им тревога. Едва ли ще очакват тъй добре обмислен план като нашия. Те просто не са готови за него.
— Може и да е така, но няма да рискувам.
— А каква е моята роля в историята с този Догърти?
— Ти си моята помощничка — съобщи й той. — Мъж и жена заедно са по-малко застрашителни, отколкото самичък мъж.
Той млъкна и се зае да приготвя спринцовката с надеждата, че и тя ще помълчи. На два пъти й казва да си гледа пътя. Прекалено дълго бе прекарал сам. Нервираше го непрекъснатото й бръщолевене.
— Какво ще му биеш? — попита тя, след като той напълни спринцовката и постави отново пластмасовото капаче върху иглата.
— Пшеничен спирт. Сто и осемдесет градуса.