— Вижда ми се много.
— Ако съм измислил правилно теглото му, няма да го убие.
— И толкова ли си добър в изчисляването на тегло? — попита тя и подръпна блузата си.
— Тежи сто и шест кила.
Тя сложи и двете си ръце върху волана и погледна право напред.
— Няма да го убие.
След това замълча.
Минаха покрай група деца, облечени в бански костюми — те танцуваха под шумните пръски на уличен водопроводен кран. Докато Моник минаваше покрай тях, той вдигна ръка и закри лицето си. Безпокоеше го липсата й на инстинкти от този род. Колата се разтресе, докато пресичаше бразди от спечена глина и кал по пътя. Работа на каналджиите.
Слънчевата козирка на Корт се смъкна надолу и той я бутна на мястото й. Като стигнаха номер 11 345, изписан с жълта боя на бордюра, той направи знак на Моник да спре.
Обширната къща бе толкова привлекателна, колкото кутия за обувки с прозорци. Ливадата с размери на пощенска марка и единственият храст в нея бяха жертва на запуснатостта. На покрива се бе килнала ръждясала телевизионна антена с формата на градинарско гребло.
Моник поправи белия шифонен шал и си сложи чифт слънчеви очила.
— Окей — рече той, усещайки как вълнението се надига в гърдите му. — Да вървим.
Той отвори вратата на комбито и сякаш влезе във фурна. Гърлото му гореше. Очите му смъдяха. Въздухът бе отровен. Той служеше единствено да засили правилността на „Der Grund“. Хората и политиците се отнасяха към проблемите на околната среда така, сякаш можеха да бъдат решени лесно — като че разполагаха с двайсет или трийсет години, за да намерят решенията. А трябваше да се действа веднага.
Рамо до рамо стигнаха до входната врата. Градински охлюв бе оставил лигавата си следа по стълбите, които се издигаха до вратата. Корт го настъпи и го размаза. Докато Догърти отваряше вратата, Моник все още гледаше втренчено кафеникавата пихтия.
Ръцете на Догърти бяха корави и захабени като на рибар. Сините му очи бяха зачервени, сякаш се бореше с махмурлука или бе на път към него. Тениската му рекламираше бира „Дон Екуис“. Тъй като носеше джинси, Корт разбра, че още не бе излизал на горещината. Корт се обърна към него с отегчен и нетърпелив тон:
— Кевин Догърти?
— Да?
Корт рече:
— Казвам се Бил Ремблър, от „Секюрити консултинг интернешънъл“, мистър Догърти. Това е Линда Мартин — рече той, кимайки към Моник, която нерешително се усмихваше. — Боя се, че е по работа. Бихме ли могли да разменим някоя и друга дума? Вътре, далеч от тази жега, ако не възразявате.
Догърти вдигна рамене и влезе — очевидно бе изненадан и несигурен. Точно такъв, какъвто го искаше Корт. Вътре в къщата бе мрачно. Дръпнатите завеси скриваха съседските къщи. Миришеше на влажно — досущ като стара дреха, намерена в храстите. Телевизорът излъчваше някакво шоу състезание, в което тъжно изглеждащи бивши звезди печаха на шиш приятна домакиня, която носеше твърде много грим и говореше с висок, стържещ, южняшки носов акцент. Погледът на Догърти се отклони към прекъснатата програма. Попита:
— За какво става дума?
Корт бръкна в джобчето на сакото си и се престори, че чете от листчето, което извади:
— Вие работите по самолетите „Дънинг“ за „Ам Еър Експрес“. По поддръжката — заяви той.
— Точно така — потвърди Догърти.
— Вие и още мнозина други — продължи да играе ролята си Корт. — Това, с което се занимаваме, мистър Догърти, е вероятен пробив в сигурността. Нашата агенция бе наета, защото летищната полиция смята, че има подправени карти за самоличност на поддържащия персонал на LAX. Това, което трябва да направим — рече той, имайки предвид себе си и Моник, — е да приберем всички карти за самоличност на наземния персонал. Вашите хора или ще ви издадат временни пропуски, когато отидете на работа, или ще ви върнат оригиналната карта. Трябва да се уверим, че нито една от тези карти не е фалшифицирана. Ясно ли е?
— Моята карта изобщо не е пипана — рече Догърти със завален глас. — Мога да ви спестя сума време.
— Няма значение — рече Корт с решителен тон. — Процедурата е такава. Надявам се, че разбирате.
Ръката на Корт напипа спринцовката в джоба му.
— По-добре ми кажете пак името — имената си — поправи се той, включвайки и Моник, — и ме оставете да позвъня.
Той погледна Корт в очите.
Моник рече остро:
— Нека ви кажа нещо, мистър Догърти. Можете да си звъните където поискате, окей? Но това с нищо няма да промени моята и на Ремблър работа. — Тя направи крачка встрани от Корт. — За днес ни предстоят още двайсет и седем посещения като това. Навън е един милион градуса — рече тя, като вървеше в полукръг, отвличайки вниманието на Догърти.