Както и смятаха, пристигнаха точно когато паркингът гъмжеше от коли — бе време, когато застъпваше новата смяна. За свое успокоение Корт забеляза, че почти всеки носеше я раница, я чанта, я сефертас — точно тъй, както му бе казала Моник. Той последва самоуверената Моник към дългата опашка, която се движеше подозрително бързо. Както му бе докладвала Моник, охраната гледаше само дали всеки служител носеше карта за самоличност. Дори не си правеха труда да проверяват дали снимките отговарят на лицата.
Спряха пред охраната. Тя каза:
— Моник Пейн — и посочи картата си, прикачена към блузата, — от вашингтонската кантора съм. Издайте пропуск на госта ми.
Пазачът провери в някакъв списък, прекара пръста си по него и сетне бръкна някъде и извади бял, пластмасов пропуск за посетител.
— Това е мистър Антъни — рече тя.
— Да, да — отвърна пазачът като оглеждаше опашката зад тях.
Моник подаде пропуска на Корт. Той го закачи за джобчето си и двамата преминаха. Бързо се отклониха от останалите и поеха сами към група паркирани автомобили.
— Ето там — обясни му тя, като посочи зелена лимузина с бялата емблема на „Инфлайт“, нарисувана върху вратата на шофьора. — Качвай се. Аз ще отида за ключовете.
Корт се подчини, макар да му бе неприятно да изпълнява заповеди.
Рамките на прозорците на невзрачната сграда, в която влезе тя, бяха надупчени и кафяви от корозията. Самата сграда бе голяма, едноетажна като кутия за торти, облицована с ръждясала стомана, някога боядисана в бежово. Там, където улуците се стичаха от плоския покрив, боята бе потъмняла на ивици. Мрежата на оградата, която обграждаше вътрешния паркинг, изглеждаше ръждясала и готова да поддаде при първия сериозен удар. Гримът и перуката му правеха жегата почти непоносима.
— Всичко е готово — рече тя, докато сядаше на шофьорското място до него.
— Спомних си прякора ти — рече й той със сантиментален тон, който тя не усети. Просто като гледаше лицето й името изскочи в съзнанието му — досущ както човек си спомня думите на песента, когато чуе да засвирят мелодията й.
— Уникалната — рече тя. — Харесваше ми. Мислех, че си го забравил.
— Не, разбира се, че не.
Тя подкара към пистите по определения за автомобили коридор. Избра по-дългия път, за да мине покрай зоната за поддръжка на „Ам Еър Експрес“.
— Знаеш ли какво трябва да направиш?
Тя не отговори. Вместо това рече:
— Ще ми се обадиш ли като дойдеш във Вашингтон?
Той махна пропуска си на гост и закачи картата на Догърти към комбинезона си. Магнитният запис на опакото й бе ключът му към електронната порта на няколко метра от тях. Той грабна чантата, в която бе пожарогасителят. Подаде й пропуска си на гост.
— Ще се погрижиш ли да върнеш това? — попита риторично той.
— Ще се погрижа за всичко, Антъни. — Погледът й му пожелаваше добър шанс.
— Уникална — рече той, докато отваряше вратата. — Пасва ти.
6
Екипът по претърсването намери зъба в неделя сутринта. Както и трябваше да се очаква, според Закона на Мърфи, чувалът с боклук, в който се намираше зъбът, бе един от последните претърсени. Ала съдържанието му бе истинска златна мина за лабораторните техници: изваденият зъб, окървавени хартиени салфетки, изразходвано шише анбезол, две парчета сапун от хотела. Всичкото това бе изпратено по куриер в лабораторията по съдебна медицина в сградата „Хувър“ във Вашингтон.
В понеделник по обяд, докато Дагит изпращаше от управлението в Сиатъл шифрован факс до Пол Пулман, някой му позвъни по телефона. Той си помисли, че може би бе очакваният доклад от лабораторията. Долу, в Пъджет саунд, един от многото грамадни фериботи пореше морето далеч от брега. Зад кърмата му летяха морски чайки. По издигнатата на пилони магистрала, успоредна на брега, полека пъплеха коли. Пулсът на града сякаш не зависеше от тревогите му.