Другарят му — Дагит май дочу, че се казваше Хендерсън, но не бе сигурен — изглеждаше като италианска версия на човекоподобна маймуна. Беше с груби черти и изглеждаше непоклатим в износените си обуща. Почти нямаше коса. Имаше вид на таен агент ветеран, стоик и любопитко, от онзи тип, дето задават въпроси, а не им отговарят.
Летището бе старо. Стените на партерните коридори, свързващи терминалите, бяха облицовани с червен мокет. Таванът бе с шумопоглъщащи плочки, а подът — застлан с линолеум. Няколко ярко осветени търговски района, модернизирани наскоро, изглеждаха нелепо пред заобикалящия ги фон.
Изкачиха се по стъпалата на неработещ ескалатор и приближиха до мястото за проверка на пътниците и багажа.
— Ще трябва да си оставиш ютията на едно от момчетата по безопасността. Ако речеш да го прекараш през проверката, трябва да се изпише цяла шибана планина документи. — Пушача посочи към униформен полицай, който нарочно стоеше встрани от хората, които работеха на рентгеновите машини и конвейерната лента. — Тоя е от нашите — рече Пушача, сякаш това интересуваше Дагит. Единственото, за което си мислеше той, бе Бернар на онзи самолет. — Сините сака са от безопасността — добави онзи с отвращение.
Дагит подаде пистолета си на униформения полицай и тримата забързаха по-нататък.
Пушача обясняваше с дрезгавия си глас:
— Покрили сме и терминала, и самолета. Шестима са на борда: две жени като стюардеси, един пътник на деветнайсти ред, две момчета от наземния технически персонал и един като товарач на багаж.
Той направи пауза. И една яребица на крушово дърво, помисли си Дагит. Тоя тип бе самата важност.
— Бернар е на ред осемнайсти, място В — до него е аварийният изход. Разбрахме, че е купил и двете места. Предполагам, че този авариен изход му трябва, в случай че подуши опасност. Не се тревожи, покрили сме го и него.
Приближаваха изхода. Гърлото на Дагит бе пресъхнало, а сърцето му още биеше тежко след бягането. Зад гърба им се чу суетня. Беше Бакмън. Изглеждаше така, сякаш беше плувал с дрехите. Отказваше да предаде оръжието си.
— Тоя е от нашите — рече Дагит, подражавайки на Пушача, но с тон, който изразяваше презрение към Бакмън.
Пушача се върна назад, за да уреди въпроса.
Плешивия заговори за пръв път:
— Онези от безопасността много-много не ни обичат. Чувствата ни са взаимни.
Бакмън с нежелание предаде пищова си.
— Да вървим — рече ентусиазирано Бакмън и поведе групата. Дебел паток с мокра перушина.
На изхода Пушача показа значката си. Поеха, почти тичайки, по горещата писта, Бакмън пак хриптеше.
Дагит се гмурна през входния люк на самолета четвърти, след Плешивия. Минаха бързо покрай нервен стюард.
— Ще се разкараме от пътя ви след минута — рече Бакмън, като се опитваше думите му да прозвучат авторитетно, но очевидно не се чувстваше удобно.
Групата им бързо премина по коридора. Към тях се извърнаха любопитни лица — някои възбудени, други изразяващи смесица от любопитство и неочакван страх.
За Дагит това бяха лицата на невинните, лица, които бяха живи и, дай боже, щяха да са живи и занапред. Лицата на хора като родителите му и като момчето му.
С приближаването им един мъж от деветнайсти ред стана и блокира коридора. Стюардеса, жена с твърд поглед и посребрени коси, се приближи и застана зад него. Двама от хората на Пушача, предположи Дагит. Бернар се намираше в средата на добре разположена блокада и нямаше накъде да мърда. Аварийният изход бе изцяло покрит от двама „механици по поддръжката“.
Спокойствието на Пушача бе впечатляващо. Дагит чу увещаващите приказки, видя вдигнатите ръце на Бернар, докато внимателно го измъкваха от мястото му, потупваха го по рамото и го съветваха да не се съпротивлява. Плешивия бързо измъкна куфарчето му от твърда материя. Вниманието на всички бе приковано натам.
Сетне погледите на Бернар и Дагит се срещнаха и двамата се втренчиха един в друг. Дагит си помисли, че навярно така би се чувствало животното, когато вдигне глава, изведнъж усетило присъствието на ловеца.