Като чу гласа на Ла Моя, той веднага разбра за какво му се обажда. От хотел „Мейфлауър“ им бяха съобщили номерата на колата, принадлежаща на госта от стая 311. Пътните полицаи бяха намерили нишката към лизингова компания; чрез нея проследиха пътя на колата до неизвестна агенция за отдаване на коли под наем близо до летището, чиято документация се водеше предимно на ръка. Това бе типична полицейска работа: като на люлеещ се кораб, когато след всяка крачка напред правиш една назад. Най-сетне бяха пристъпили напред.
— Агенцията за коли под наем има един клиент за нас — рече Ла Моя. — Помислих си, че ще поискаш да говориш с хората тук.
— Тръгвам.
Мисис Лори Слотър, втора в йерархията на компанията за коли под наем, имаше кожа с цвета на кестен, а косата й бе опъната силно назад и стегната в опашка с метална гривна. Сребърните й обици във формата на летящи патици отразяваха луминесцентното осветление от тавана и разсейваха вниманието на Дагит.
Тя четеше от компютърния екран.
— Мистър Антъни е наел кола от нашата агенция в центъра на града, която всъщност е един гараж паркинг, срещу Уестин. Резервацията за колата е направена от седми юли за двайсет и първи август. Кола с четири врати, средна големина. Отказал е застраховка. Направил е резервацията с кредитна карта „Виза“…
— Кредитна карта ли? — прекъсна я въодушевено Дагит. — Валидна кредитна карта?
— Тъкмо това е интересното, мистър Дагит. Когато той не върна колата на двайсет и втори, ние съобщихме на полицията, че колата е открадната, което е нещо обичайно. И те ни зададоха същия въпрос. Сега, обикновено когато колата е открадната, кредитната карта също се оказва открадната. Но не и тази. Тази си беше напълно валидна кредитна карта.
— Трябва ми номерът й — рече нетърпеливо Дагит.
— Ето го върху формуляра.
Дагит го записа в бележника си.
— Искам също така да поговоря с човека, който е отдал колата под наем, ако това е възможно.
Тя вдигна пръст, поговори накъсо по телефона и затвори. Ноктите на ръката й, достатъчно дълги, за да изглеждат като птичи, бяха боядисани в крещящо мораво. Тя рече на Дагит:
— Момчето, което ви трябва, се казва Джеймс Чанинг. И сега е на смяна. Свършва в четири. Очаква ви.
— Чудесно.
— Но трябва да ви предупредя, че тези момчета обслужват десетки клиенти седмично. Едва ли ще си спомня за мистър Антъни.
Не му хареса песимизмът й.
— Ще видим.
Два часа по-късно му се наложи да се съгласи, че тя бе права: младежът, който бе дал колата под наем, не помнеше нищо за онзи мъж. Той си оставаше невидим, където и да отидеше, а разочарованието на Дагит растеше всеки път, когато попаднеха в задънена улица. Сега най-важна бе кредитната карта „Виза“ — понякога следата от една кредитна карта бе толкова ценна, колкото и да намериш още топъл пищов.
Шосвиц го взе от хотела половин час преди началото на мача. Погледна нагоре към небето, което се чудеше облачно или ясно ще бъде. Можеше да се каже, че е отчасти слънчево. Или отчасти облачно. Зависи как го виждаш. Въпрос на преценка.
— Трябва да си доволен — рече Шосвиц. — Прав ли съм? Днес понапреднахте добре.
Още един въпрос на преценка, помисли си Дагит. Човекът виждаше повече синева, отколкото облаци.
— Тъй ли смяташ?
— Ами имаме валидна карта „Виза“ и тя е белязана по наша молба. Ако този приятел я използва отново, ще узнаем за броени минути. Бих рекъл, че това е солиден напредък. — Шосвиц сви тънките си безцветни устни и кимна доволен. — Това си е една чудесна стартова позиция. Сума ти случаи изобщо не стигат толкова далеч.
— Загубихме евентуален свидетел. Това е неприятно.
Нов ден — нов късмет; Дагит би трябвало да е доволен от днес. Ала нито един ден не минаваше без неприятности. Днешната се състоеше в това, че Пулман бе нетърпелив да получи доклада му за взривяването на Бакмън. Той можеше да отнеме седмица-две. Ако това станеше, цялата тая работа около Бернар щеше да свърши в някое досие, което щеше да си жълтее, тикнато някъде. Само мисълта за това го вбесяваше.
Залата „Кингдом“, прилична на огромна летяща чиния, лежеше пред тях. Хилядна тълпа се вливаше в нея. Балони. Значки. Шапки. Дагит не мислеше с понятията на бейзболната игра. Той си мислеше: колко много народ, толкова много очи в един град с подобни размери. Колко от тези хора го бяха видели, изобщо без да подозират нищо? Колко от тези хора биха могли да помогнат, ако само знаеха кого са видели?