— Винаги ли си толкова весел? — попита Шосвиц.
— Извинявай. Навярно съм уморен — призна Дагит.
Шосвиц паркира колата. Предстоеше им да повървят десетина минути, докато стигнат до „Кингдом“. Мачът още не бе започнал, но запалянковците — да. Бяха напълно побъркани.
— Местата добри ли са? — попита Шосвиц, след като се настаниха — на една миля разстояние от терена.
— Да, чудесни са, благодаря.
Най-много от всичко Дагит мразеше да лъже.
Дъждът удряше по стъклата на хотелската стая, сякаш хвърляше по него шепи баластра. Дълбокият глас на специалния агент Макалистър звучеше по телефона още по-напрегнато:
— Главната система на „Виза“ беше блокирала, иначе щяхме да получим резултата по-рано — започна той веднага след като позна гласа на Дагит, без да се церемони с поздрави и прочее. — Дейвид Антъни е купил билет в една посока за влака „Амтрак“ от Портланд до Лос Анджелис. За самия билет платил в брой, но според регистъра на резервациите, се обадил в последния миг да поиска спален вагон. Резервациите за спални места се правят с кредитни карти, така че със своята той препотвърдил билета, вече за цялата сума. Получихме тази информация след официалното запитване. Той е бил в онзи влак, Дагит. Пристигнал е в Лос Анджелис вчера следобед. Ако е наел хотел в Л. А., не е платил с кредитна карта.
Дагит помъкна телефона от нощната масичка със себе си към гардероба, за да започне да събира багажа си. Тупкането в гърдите му нямаше нищо общо с кръвното налягане, нито с ускорените му движения; то се дължеше единствено на възбудата.
Докато Макалистър продължаваше да говори, Дагит си мислеше: присъщо на европеец бе да поиска спален вагон, те не харесват нашите купета.
— … което означава, че може би сме го изгубили — заключи Макалистър.
— Загубили ли сме го? — попита Дагит, докато се бореше с копчетата на вчерашната си риза. — Повторете предупреждението до всички пътнически компании в LAX: всички „Дънинг 959“ да бъдат трижди проверени за евентуални бомби. Проверката на багажите и на ръчните чанти да се извършва съгласно международните правила Ел Ей. Изпратете по факса до управлението в Ел Ей всичко, с което разполагаме досега. Не забравяй за зъба; той може още да го безпокои.
След като Макалистър не отговори нищо, Дагит попита:
— Чуваш ли ме?
— Чувам. Записвам си всичко.
— И ми направи една услуга — рече Дагит, докато търсеше с ръка ръкава на сакото си.
— Казвай.
— Помоли някой да ми запази място за следващия полет до LAX.
От хиляда и седемстотин метра височина извиващото се черно мустаче на дима отначало заприлича на Дагит на недопустимо задимяване от някоя фабрика — тъй типично за огромния град. Или, при поглед по отблизо, може би се бе подпалило цяло каре от жилищен квартал. Картината се издаваше само поради близостта си до LAX и постоянния поток от пожарни коли, които препускаха към нея.
Не беше сигурен до момента, в който избръмча личният автоматичен приемник, окачен на колана му. Носеше специален приемник, с помощта на който можеха да го открият навсякъде в Съединените щати, Европа и някои части на Азия. Екранчето с дванайсет знака даваше възможността на Бюрото да изпраща на оперативните агенти кратки шифровани съобщения, както и телефонни номера.
Дагит дръпна сакото си и спря бръмченето. Прочете съобщението, макар че пушекът долу вече му бе казал какво се бе случило. „Твърдо падане“.
Беше свален самолет.
Той знаеше, че е „Дънинг 959“, знаеше дори и нещичко за онзи, който го е свалил. Гърлото му се сви, очите му засмъдяха. Възрастната жена до него рече настоятелно със стържещ глас:
— Облегнете се назад, за да мога да виждам… Какво е това? Какво е това?
Дагит се облегна, тя се надвеси през него и притисна бледото си лице до стъклото.
— Не мога да видя. Не мога да видя — рече тя. — Аероплан ли беше? — попита тя толкова отблизо, че можеше да го целуне.
Ала Дагит не й отговори. Мисълта за друга една катастрофа го върна в миналото.
Коледната елха е красива: без лъскави гирлянди, но с множество ръчно приготвени украшения. Напомня му за баба и дядо в Бенд, Орегон, за побелялата му от сняг глава и за леда — толкова дебел, че трябва да пробиеш дупка, за да ловиш риба. Спомня си. Не му е приятно, че е тук и че е сам, но празници са и, независимо, че Пеги го изостави, независимо, че Дънкан е зад граница с неговите родители, той чувства необходимостта да бъде с хора. С приятели. Обстановката никак не е коледна. Дъжд. Вятър. По радиото звучат коледарски песни, но нещо не е в ред. Нищо не е в ред. Освен елхата. Елхата е добра.