Дагит се отпуска и пада на колене в локвата на яйчения си коктейл, вниманието му е изцяло приковано от телевизионния екран. Някое от хлапетата сменя канала с дистанционното управление с надеждата да махне този тип от екрана, но той е заместен от десетки други — всичките със същата новина, почти същите думи, сякаш всички четат от един и същ сценарий.
Примроуз му казва:
— Не е голяма загуба. — Той има предвид разлятото питие, но Дагит не го схваща така.
На затъмнения, премигващ екран блуждаещата камера дава панорама на трагедията. Дагит пълзи към телевизора, Сузи още пее.
Там, на по-малко от двайсет сантиметра от лицето си — предавано чрез спътник в цвят в помръкващ цвят — той вижда или поне мисли, че е видял своя собствен сив куфар, който е заел на Дънкан. Той лежи там, на полето, сред другите подобни лични вещи и парчетиите от самолета.
Неговият куфар.
Единственото му дете.
Родителите му.
Мъртви? Или умиращи в агония някъде сред пламъците?
— Тиха нощ, свята нощ — започва пак песента си Сузи.
След двайсет и две минути, четири телефонни разговора и една миля, пропътувана с такси, Дагит стоеше в подстъпите на мястото, където бе паднал самолетът.
На стотина метра от него се издигаха черните, мазни колони на пушека. Скелетът на изтърбушения самолет лежеше строшен и усукан. Машината се бе разбила в задната половина на парка Холивуд, близо до алея за езда и хотел, едно огромно пространство земя само на около половин миля от предградията. Както на много места в Калифорния, и в парка Холивуд бяха сондирали за нефт. Няколко грамадни помпи бяха пометени от падналия самолет и сега горяха извън всякакъв контрол. Горяха корпусът на самолета и половин дузина петролни кладенци, които изхвърляха оранжеви пламъци към черното небе; всичко това на Дагит му се струваше като илюстрация на Ада. Издигащият се дим закриваше слънцето.
Почти от всички поделения на полицията в Л. А. продължаваха да прииждат патрулни коли. Пътната полиция бе затворила изхода и входовете към магистралата за Сан Диего. Блокирани вече бяха и няколко улици и така огромното място на престъплението бе изолирано: в него влизаха само спасителните автомобили и полицаите. Дагит плати на таксито и тръгна пеш, значката му висеше от джобчето на ризата. Сигурно имаше вече стотина полицаи. Впечатляваща гледка. Бяха оградили район за пресата, откъдето можеше добре да се наблюдава катастрофиралия самолет и усилията на спасителите; там вече се тълпяха хора с камери и ярки прожектори.
— Господин офицер! — извика му един от репортерите.
Ала облечен в цивилен костюм човек, когото Дагит взе за сержанта, отговорен за връзки с пресата, го завърна и даде възможност на Дагит да продължи по пътя си.
Когато подобно опустошение се намали до размера на телевизионния екран, помисли си той, целият ефект се губи от пренасянето. Пожарните коли — десетки бяха — изглеждаха миниатюрни пред разкъсания и горящ корпус. От прозорчето на самолета при пристигането на Дагит обезобразеният от катастрофата пейзаж имаше формата на уголемена сълза. Но на земята, от ниска гледна точка, поразиите от катастрофата се простираха сякаш до хоризонта.
Чак когато се вгледа по-отблизо, Дагит разбра, че разпилените неща не са куфари и багажи, а картонени кашони с най-различни форми и размери, чието съдържание бе разпиляно като най-обикновен боклук. Товарен полет? Без пътници? Понесен от това успокоение, Дагит затича към отломките. Един пожарникар го сграбчи и го завъртя, объркан за малко от значката с надпис ФБР.
— Трупове?
— Само два, доколкото чух. Но още не можем да се доближим достатъчно, за да го потвърдим. — Той посочи няколко усукани двесталитрови варела, разпилени по горящата земя. Отдалеч те приличаха на смачкани алуминиеви бирени кутийки. — Едно от нашите момчета се приближи твърде много до онези варели. Сега е на път за болницата. В тях има някакъв химикал. Разпилян е навсякъде из района.
— Химикал ли? — Дагит не успя да скрие възбудата в гласа си. Възможната връзка с „Der Grund“ изглеждаше досадно явна.
Мъжът го погледна странно и рече:
— Държим всички на разстояние, докато не научим с какво, по дяволите, си имаме работа.
В родината на Дисниленд това навярно изглеждаше като безплатно шоу. Дагит закрачи към група мъже, изправени до детективските коли. Сигурно те бяха начело. Един крайслер с четири врати и с кално кафеникав цвят спря до тях в същия миг. Първият, който излезе от колата, бе Фил Хъф. Дагит се сепна. Сега вече започваше веселбата.