— Всички имаме нужда от промяна. — Но го казва по начин, който го обърква, защото го оставя той да тълкува казаното и затова той решава да си ходи.
Минават два часа. Бирата й свършва и той разбира колко се е забавил. Извинява се:
— Този път не бягам — казва той. Опитва се да й каже нещо, но не знае защо.
Тя се засмива.
— Хареса ми — казва му тя.
Забележката й му прозвучава така, сякаш са се любили. И той разбира, че през последните два часа те наистина са се любили. Облечени.
Когато излизат пред вратата и той за втори път си взема довиждане, първа Лин Грийн забелязва Кари. Кари стои долу, пред оттичащите се води на отлива и гледа към тях. Без да разбира. Подозира ги. Изгаря. Кари рязко се обръща и с вдървени крака, вдигайки пръски, тръгва отначало бързо, а сетне хуква надолу по розовия плаж.
Дагит иска да каже нещо, да се извини, но не знае на кого да се извинява, нито пък за какво. Той излиза на плажа без да бърза, като добре съзнава, че Лин Грийн не е просто едно случайно запознанство и че Кари съвсем не греши в предположенията си.
Застанала там, на паркинга, изпълнен с жегата от нефтения дим и хаоса на пожарникарите, Лин Грийн се усмихна отделно на Дагит с блеснали очи.
— Кам Дагит! — извика тя така, както може да ти извика само стар приятел.
Изненадан, Хъф поклати глава. Дагит усети как лицето му пламва и как се преобръща стомахът му. Тя тръгна развълнувана и с едри крачки към него. Не знаеше как да я посрещне. Искаше му се да я обгърне с ръце — но не и пред Хъф.
Неочаквана гръмовна експлозия накара стотината души да залегнат едновременно на земята. Дагит и Лин Грийн се озоваха близо един до друг. Беше само на метър от него и не експлозията зашемети Дагит, а откритието колко красива бе тя, даже и изплашена. Дори и след всичките тези месеци.
— Ти винаги вървиш с фойерверките си, Мичиган — рече тя с ъгълчето на устните си. — Как си, по дяволите?
Не му остави време да й отговори. Експлозията изхвърли парче от самолетно крило върху конюшните, пламналото гориво се изля на покрива и сградата бе обхваната веднага от пламъци. Ревът на попадналите в капана коне прониза затихващия тътен на експлозията. Пожарникарите тичешком се оттеглиха право към Дагит и Лин, които вече бяха се изправили на крака.
Лин спря един от тях с рязко вдигната ръка.
— Ами конете? — попита тя и въпросът й прозвуча нелепо.
— Я не ме будалкай! — отвърна пожарникарят и хвърли бърз поглед към Дагит, търсейки подкрепа. — Ако питаш мен, ще станат на кучешка храна.
— Майната ти! — рече Лин Грийн.
Спринтира с пълна скорост към конюшните. Без да осъзнава напълно собствените си действия, Дагит се намери само на няколко крачки зад нея.
— Лин! — извика й той.
Но тя тичаше, сякаш не го бе чула.
Вътре конюшните бяха изпълнени с гъст, мазен пушек, с оглушителната паника на конете, които се опитваха да се освободят. Лин се обърна към Дагит — знаеше, че е там — и надвика какофонията:
— Ти поеми онази страна!
Тя отвори една клетка и едва не бе смазана от връхлитащия кон. Дагит я събори и падна върху нея, а конските копита изчаткаха на броени сантиметри от тях.
— Лин! — извика, протестирайки той.
Покривът гореше, таванът бе погълнат от оранжев пламък. Рухна голямо парче стена. Няколко коня избягаха през получилата се дупка. Тя го отблъсна.
— Поеми онази страна! — повтори тя, сетне се изправи и тръгна покрай редицата клетки.
Един по един те освобождаваха чистокръвните жребци, които препускаха навън с побелели очи.
Той погледна нагоре и видя, че почти една трета от покрива щеше да падне всеки миг. Отново й извика да внимава. Показа й. Тя погледна покрива, но непокорно поклати глава. Освободи още два коня. Тогава Дагит разбра, че най-бързият начин — и единственият — да я измъкне оттук, бе да се спаси и последният кон.