— Управлението в Лос Анджелис има три отряда за борба с тероризма. Преди десет минути и трите бяха включени в този случай. Това означава, че разполагам с трийсетина души. Съобщаваш ми исканията си и аз ще се погрижа те да бъдат изпълнени. Сума момчета имам под ръка. Може и да попаднем на нещо.
— Какво чувам? — попита Дагит.
— Слушай. Вашингтонското управление е открило Бернар. Ние обаче сме отговорни за катастрофата.
— Ами Догърти? — попита Дагит. — Как, по дяволите, се вписва в тази история Догърти?
— Дай ми доказателства. Окей? На теб ти допада връзката с Догърти, на мен — също. Но дай ми нещо, което моят началник да захапе и ние ще грабнем това разследване само с едно телефонно позвъняване.
— А ти ще помогнеш ли?
— С всичко, което е по силите ми.
— И каква е причината за тази рязка промяна в чувствата?
Преди да отговори Хъф замълча.
— Снощи не можах да заспя. Не поради катастрофата, а заради Бакмън. Аз съм причината да изтървем Бернар от наблюдение, Дагит. Признавам го. Сега разбирам, ясно ли е? Допуснах да го изтървем. Допуснах онова куфарче да ми избяга. Къде изчезна? В тоалетната? В гардеробната? По дяволите, не знам къде сгрешихме, но си беше чиста грешка. Първо Бакмън, а сега и това. Мамицата му! Човек стига до някаква точка и разбира, че е време да смени начина си на действие. — Той погледна незапалената си цигара и я хвърли в калта. — Къде ще бъдеш, в случай че ми потрябваш?
Дагит с мъка намираше думите. Хъф да се извинява. „Човек стига до някаква точка и разбира, че е време да смени начина си на действие.“ Думите отекнаха в него като стотинка в празна порцеланова касичка. Самият той с лекота можеше да бъде техен автор.
Хъф повтори:
— Къде ще бъдеш?
Дагит отвърна:
— Да търся някакво доказателство.
Следите от гумите пред дома на Кевин Догърти дадоха бързи резултати. Измерванията на междуосието определиха автомобила като крайслер — или додж комби, или плимут вояджър. Сигурен, че става дума за наета кола, Дагит насочи вниманието си към местните агенции. Наетата от убиеца в Сиатъл кола му бе дала кредитна карта, която да проследи; възможно бе и тази наета кола да донесе нещо.
Телефонният разговор в сряда рано сутринта разкри, че Крайслер са предоставили правата за отдаване на каравани под наем в района на Л. А. на компанията „Овърланд кар ренталс“. В летищната си агенция „Овърланд“ разполагала само с осем комбита. Две от осемте били върнати в деня на катастрофата — едната няколко часа преди нея, едната — минути след нея. В един град, където е нещо обичайно да пътуваш четирийсет и пет минути с кола, Дагит бе особено доволен, че се е настанил в летищния хотел „Мариот“, който бе само на пет минути път от LAX и агенцията на „Овърланд“ там.
Дагит премина през бариерата на входа, оставяйки портата отляво. Пред него бе море от върнати коли, които очакваха да бъдат почистени. Едно виетнамче на около осемнайсет години се бе привело несръчно над две електронни уредби, които висяха от колана му: като се приближеше до някоя върната кола, той вкарваше в тежките си уредби някакви номера.
Дагит намери шефа — Милтън Бътс — в малката му канцеларийка зад тезгяха. Стаичката смърдеше на одеколон и това напомни на Дагит за Бакмън. Бътс бе чернокож с посивели слепоочия, потъмнял преден зъб и с якия къс врат на бивш борец или футболно крило. Имаше раздалечени кафяви очи, погледът му варираше между равнодушието и раздразнението, когато чу запитването на Дагит. Носеше униформен блейзер и риза, чиято яка не можеше да се закопчее на дебелия врат, а възелът на фирмената вратовръзка трябваше да прикрие този недостатък. Лявото стъкло на очилата му бе замацано с отпечатъци от пръсти. При сутрешното си бръснене бе пропуснал едно местенце под носа си и бе оставил едно триъгълниче от черна четина над горната си устна.
Той набра текста бавно, но точно. След като прочете надписа на екрана, той рече с измамно спокоен глас:
— И двете онези коли са били наети от жени, ако това има значение.
— Но едната от тях е платила в брой — рече Дагит, ужким напълно сигурен. На лицето му бе изписано безпокойство. — Компютърът ще покаже ли това?
Милтън Бътс погледна отново екрана и попита:
— Абе откъде можеш да знаеш това?
— Ами просто познах. — Той затвори очи и благодари на онзи — който и да бе той — който бдеше над него.
Бътс нацупи устни, защото отговорът не му хареса.