— Името й е Литъл. Мариан Литъл. Колата е наета за един ден. Резервирана с кредитна карта, но платена в брой. Задържала е колата шест часа — това е напълно обичайно с нашите клиенти бизнесмени — добави авторитетно той. След като погледа още малко екрана, добави: — Нищо необичайно.
Дагит поиска копие от договора за наем и Бътс разпечата по едно копие за двама им.
Дагит прочете договора.
— Колата почистена ли е?
— Разбира се, че е почистена — отвърна ядосано Бътс. Сетне додаде: — Май не ти харесва, че е така.
— Колко чиста е? Имам предвид вътре.
— Честно? По това време на годината, както сме заети, едва ли е идеално почистена. Нали виждаш паркинга отпред. Тъпкан е с върнати коли. И всеки ден е така — оплака се той. — А между нас казано, нашите служители не са чак дотам ентусиазирани. Разбираш какво искам да кажа, нали?
Дагит се обади по телефона и нареди комбито да бъде провлачено до гараж, където екип от специалисти да се заеме веднага с него.
— Тая работа май има нещо общо с катастрофата, а? — попита Бътс, веднага щом Дагит затвори телефона. — Шибана работа, тая катастрофа. Засегна всички ни. Да видиш само колко отказа от резервации дойдоха тази сутрин. Ще ти кажа, че всяко проклето произшествие се отразява на бизнеса. Като дойде ред до летенето, хората стават много суеверни. — Сетне очите му се врътнаха и той възкликна: — Да не искаш да ми кажеш, че не е било произшествие, а? Тогаз к’во правиш тук?
Дагит го изгледа и отвърна:
— Официално — не мога да коментирам. Неофициално — необходима ми е цялата помощ, която бих могъл да получа.
— Мамицата им — рече ухилено Бътс. — Шибаните араби или…
Дагит попита:
— Какво означават тези букви в графата за връщане, мистър Бътс? Можеш ли да ми кажеш?
Бътс погледна своя екземпляр от договора и кимна:
— Даваме колите и ги получаваме пред залата за получаване на багажа. Повечето от дейността ни се върши тук, извън летището, тук чистим и поддържаме колите. Но клиентите ни с кредитни карти „Експрес“ получават колите на самото летище. И там ги връщат. Това означават буквите. Това комби е върнато на летището. — Сетне с детински ентусиазъм онзи добави: — Ама слушай! Бас хващам, че това ще те заинтересува! — Той погледна часовника си. — По дяволите, давай да вървим бързо.
На Дагит не му хареса множественото число.
— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Какво би ме заинтересувало, мистър Бътс?
— Имахме сума проблеми със забавяния на колите на летището. Затуй турихме скрита видеосистема, има-няма преди шест месеца.
— Видео ли? — попита Дагит и мисълта му хукна напред към възможните варианти.
— Готина работа е — рече Бътс и погледна пак разтревожено часовника си. — Работи с цикъл двайсет и четири часа. Безкрайна лента или нещо от този сорт. Нали ги знаеш. Същите като в терминалите.
— Терминалите ли?
И Дагит рязко скочи от стола и хукна, махайки на Бътс да побърза — изведнъж му хрумна как би могъл да хване тази Мариан Литъл.
В четвъртък сутринта, 20 август, Дагит влезе в сградата на управлението на ФБР в Лос Анджелис — съвсем обикновена бяла сграда, заобиколена от подозрително зелена морава. Тукашните ченгета май не обръщаха внимание на засухата.
Лабораторията по аудио-визуална техника на лосанджелиското управление заемаше малка стая без прозорци на шестия етаж. Дагит знаеше, че видеотехниците в Л. А. бяха едни от най-добрите в страната. И то не само защото Л. А. бе родината на тези технологии, а защото тукашното управление имаше значителна практика: отделът за борба с наркотиците използваше нашироко наблюденията с видеокамери. А наркотиците в Л. А. бяха голям бизнес и естествено — в центъра на вниманието на местното управление на ФБР. Стаята бе пълна с всякаква видео- и телевизионна техника, част от която бе позната на Дагит, а друга — не. Той закопча спортното си яке, за да се предпази от хладината, която му напомни за компютърната зала в „Дънинг“. Беше оставил сакото си в хотелската стая.
Синтия Рамирес се дотъркаля с инвалидния си стол до Дагит и стисна силно ръката му. В очите й грееха пламъчета, а по устните й играеше лукава усмивчица. Дагит погледна стола й и се сети за Дънкан. Рамирес бе слаба като вейка, облечена бе с плетен пуловер, а краката й бяха покрити с обикновено одеяло. Тъмната й коса бе опъната на кокалестото й лице и бе пристегната с червена пластмасова фиба във формата на лък. Пръстите й бяха леденостудени, дълги и слаби като китайски пръчици за хранене.