Сам в хотелската стая, с чаша питие в ръката, Дагит изкрещя „Да!“ в празното помещение. Така реагира на необходимостта от доказателства.
Иззвъня телефонът. Той остави питието и погледна часовника си: 11:30. Късно. Отговори приветливо.
— Вашингтон, окръг Колумбия.
— Фраджайл, ти ли си? — попита той.
— Изходът. Твоята мистериозна Мариан Литъл. Току-що видях на видеолентата как се качва на самолет за Вашингтон, окръг Колумбия. Табелата над изхода е ясна като бял ден.
— Вашингтон ли?
Гласът му предрезгавя. Терорист на свобода. Корт? Детонатор, за който не се знае къде е. Вашингтон, окръг Колумбия. Територията на неговото управление. Неговият периметър на действие. Беше и развълнуван, и уплашен.
Той дишаше в слушалката, без да каже нищо, зашеметен от мисълта, че втората цел на терористите бе в неговия роден град. Гледаше как малките кубчета лед се търкалят по мокета, докато чашата му се търколи под масата и изчезна. Телефонът бе съборил питието му от края на масата.
— Мичиган? — попита тя. — Разбра ли какво ти казах?
Нещата се връзваха. Бернар бе направил детонаторите в Лос Анджелис. Самолетът от полет 64 бе свален в Лос Анджелис. Бернар се бе появил във Вашингтон.
Обутите му в чорапи пръсти потърсиха под масата, намериха чашата и я дотъркаляха до него.
— Разбрах — рече той в телефонната слушалка.
Кари гледаше как самолетът от Лос Анджелис полека спря на пистата и приличният на огромна кутия автобус на международното летище „Дълес“ се приближи до него да прибере пътниците и да ги откара до терминала. Молеше се за него автобусът да има климатична инсталация. Докато растеше, бе преживяла няколко непоносимо горещи и влажни лета в Ню Хейвън, но нищо не можеше да се сравни с тазгодишното. Жегата я правеше нетърпелива и раздразнителна. Беше му ядосана още преди да има възможността да му каже „Здравей“. Вината за тази жега бе негова.
Вдигна пръст към устата си, готова да го загризе, но сетне размисли. Как й се пушеше!
По пътя към колата тя се опита няколко пъти да завърже разговор, но той не отговори. Нищо ново. Носеше куфарчето си — никога не се разделяше с него; а тя носеше чантата му.
— Нещо си ядосана май? Така ли е? — попита той, отегчен още преди да започнат обсъждането на проблема.
Това я вбеси.
— Първо, ние тримата трябваше да отидем на плажа миналия уикенд. Сетне ти обеща на Дънкан, че ще е този уикенд. Този ден е празникът на труда. Празник е. Знам, че никой не би те заставил да отидеш в Сиатъл или в Л. А., ако ти не си поискал, без да си подръпнал някоя и друга тънка струна. А това означава, че си направил избора си и той е твърде ясен.
Преди да отговори той помълча дълго.
— Доста необичайни обстоятелства, Кари. Обясних това, преди да замина. Дънкан ме разбра. — Искаше да й внуши, че тя не го бе разбрала.
Тя заговори меко:
— Искам да съм нещо повече от чифт крака и знаеш какво още. — Кам я погледна с един от онези негови погледи. Почувства как той се отдалечава от нея. — Започваме да се отчуждаваме.
— Не сме се отчуждили, Кари. Може би сме се разделили за малко. Но не и отчуждили.
Продължиха да вървят в мълчание.
— И това ли е всичко? Всичко, което ще ми кажеш?
Той я погледна.
— Аз си изливам душата, а твоят единствен отговор е да поправиш синтаксиса на изречението ми.
— Кари…
— Какво, по дяволите, става? — Тя се чувстваше като глупачка. Но след като той се изчерви, тя разбра. Тя спря и пусна чантата на земята. — Срещал си се с нея, нали?
Лин Грийн бе в основата на всичките й страхове. Тази непозната бе за Кари най-голямата заплаха. Кам си мечтаеше за нея — представяше си, че ще му е по-добре с нея; тя знаеше, че го прави, без дори да са говорили за това. Тя искаше от тази връзка сигурност. Любов? — да. Другар? — разбира се. Но повече от всичко тя искаше да принадлежи някому, а и той да й принадлежи. Тя, Дънкан и Кам бързо бяха оформили един отбор, а сигурността, която произтичаше от това, бе станала всичко за нея. Но само преди малко повече от година, на един плаж Лин Грийн бе променила всичко. Сега тя живееше в тъмните сенки на страховете си, уплашена да наблюдава, уплашена и да не я забележат. Надеждата за постоянна връзка ставаше все по-слаба с всяко следващо скарване.