— Тя просто се появи. Шейсет и четири — катастрофиралият самолет бе част от работата й. Нищо друго нямаше.
— Спа ли с нея? — Сълзите й напираха. Почувства се като глупачка. Нарочно направи крачка встрани от него, с кръстосани здраво ръце. Хората вече ги гледаха. Безчувственият човешки поток ги заобикаляше и течеше покрай тях, досущ като около скала.
Коя бе тази ревнива жена? Гласът й звучеше като нейния собствен, но тя не правеше сцени; тя не избухваше в скандали на ревност, не и насред международното летище „Дълес“.
— Достойнството ми не ми позволява да отговоря на този въпрос. — Той си взе чантата. Изражението му сякаш питаше: „Идваш ли?“. Изражението му дори казваше и нещо повече.
— Но си си го помислил — рече тя пораженчески, с напълно трезвен глас.
Той не отрече. Сякаш бе минало сума време. Тя се опита да събере всичките си сили и проговори тъкмо в мига, когато той щеше да поеме, отдалечавайки се от нея:
— И в това няма нищо престъпно, нали?
Той се обърна и я погледна внимателно. Какво искаше от нея? Майка заместничка за сина си? Някоя, която да мие чиниите и да изхвърля боклука? Какво се бе случило с месеците на веселие? Какво се бе случило на настоятелните въпроси и на дългите часове, прекарани в разговор? Бяха изчезнали. Какво се бе случило с цветята изненади, с вечерите навън, с часовете галене, преди да бъде разкопчано и последното копче? Бяха изчезнали.
Тя рече смело:
— По дяволите, ако мечтаенето е престъпно, ние всички сме престъпници.
Тя не си мечтаеше за никого, освен за него, но не искаше да си го признае. Работата сега се състоеше в това да му даде възможност да се измъкне.
— Помолих те да ме посрещнеш, защото ми липсваше — рече той.
Тя се насили да се усмихне; изглежда той не разбра, че това й коства усилие.
— Аз пък си помислих, че си решил да си спестиш парите за такси.
— Това — също.
Тя се приближи и зарови лице в яката му — там така й миришеше на него, че тя почти се разрида. Той пусна чантата и я прегърна внимателно — не го биваше да показва чувствата си пред хората. След миг двамата се присъединиха към потока от хора.
— Чудесно посрещане, а, Кам?
— Мога да го понеса.
— Можеш, а?
— Това тревожи ли те?
— Мисля, че да. — И тя додаде: — Плаши ме, може би.
— Вътре в себе си, Кари, не мога да се справям много добре.
— Тогава кога ще ме пуснеш вътре? Някога бях там.
Дагит не отвърна нищо. Изненаданото му изражение и неочакваната дистанция, която тя почувства, отново й напомниха, че той нямаше какво да отговори и това го безпокоеше.
Но тя се безпокоеше още повече. И затова внимаваше.
8
Антъни Корт слезе от влака на перона на вашингтонската гара „Юнион“. Въздухът около него тежеше стотици кила и беше толкова горещо, че той веднага плувна в пот. Миришеше на пара и мрак. Това му харесваше.
Пътуваше с влак не само поради страха си от летене, но и защото по гарите не правеха каквито и да било проверки за безопасност. Човек можеше да се качи на влака с каквото си иска оръжие или бомба, с наркотици или предрешен. Ако бе притиснат докрай, човек можеше дори да скочи от влака.
Но влаковете си имаха и недостатъци. Те бяха отегчително бавни, а в Америка — зле обслужвани и неуютни. Обслужващият персонал, който работеше с пълно презрение към пътниците, се състоеше от разочаровани чернокожи. Спалните купета бяха прекалено малки и с лоша вентилация. Храната имаше вкуса на затоплен мокър картон.
Корт прекара във влака три дни — възможност да планира работите си и да си почине. Въпреки това време, а може би поради него, той бе станал още по-напрегнат с изминатите дни, досущ като бегач, комуто предстои да стартира в маратон.
Корт взе такси за няколко мили от гарата „Юнион“ и слезе от него близо, но не и на самата станция на метрото. Качи се на метрото, пропътува две спирки, мина от другата страна и се върна една спирка назад, нащрек през цялото време да засече следене от какъвто и да било вид. Нае стая в бивша колониална резиденция, сега — хотел с включена в цената закуска, стая, която бе резервирал под името Кевин Антъни. Дейвид Антъни бе вече човек от миналото. Стаята предлагаше необезпокояван изглед към двете улици, на които бе разположено зданието, и три авенюта, по които можеше да избяга. Жената на собственика, която вършеше работата на администраторка, бе симпатична жена, надхвърлила петдесетте, със сивееща коса, очила и изправена стойка. Обясни му правилата със сладък, но служебен тон: закуската се сервира от седем до девет; алкохол има във вечерните часове, от пет до десет, с надценка; не се допускат нерегистрирани гости за през нощта; два ключа — един за стаята, един — за външната врата. Загубените ключове струват двайсет и пет долара. Никаква музика след десет; от телефоните в стаите не можеш да набираш пряко междуградски номера, но такива разговори са възможни чрез операторите на телефонната компания, ако имаш нейна кредитна карта; кърпите се сменят всеки ден, чаршафите — през ден, освен ако гостът не пожелае друго разписание; всички стаи са с климатични инсталации на прозорците и клиентите се умоляват да ги включват на икономичен режим през деня, когато отсъстват от стаите.