— Сега, да видим — рече тя и провери в подвързаната с червена кожа тетрадка с разграфени колонки. — Получили сме аванс с телеграфичен запис. Благодаря ви — добави тя и го погледна. — А окончателната сметка ще бъде платена с… кредитна карта?
— В брой — отвърна мистър Кевин Антъни и извади няколко шумолящи стодоларови банкноти. Едно от предимствата на автоматичните международни автомати бе, че човек можеше моментално да получи достъп до пари в брой, стига да разполага с кредитна карта. Червената му карта „Сиръс“ — специално за автоматите — му даваше възможност да изтегли до хиляда долара всеки ден, шест пъти седмично. Другите му три карти „Виза“ имаха по двайсет хиляди долара кредитна линия всяка. Сега, в третата фаза на операцията, кредитната карта на Дейвид Антъни щеше да бъде изтеглена от играта. Михаел бе помислил за сметките — за щастие, преди да бъде арестуван. Парите бяха последният проблем на Корт.
Той прекара уикенда да се запознае с празния град и впечатляващата система на метрото му. Във вторник по обяд, вече със собственото си лице и къса коса, той стоеше на ъгъла на К и 21-ва и я чакаше. Може би бе поради умората, а може би бе сирената на преминаващата полицейска кола, но го споходи неприятното усещане, че това може да се случи отново — да го арестуват навсякъде и по всяко време. Такъв бе начинът му на живот. Той пораждаше параноята и подозрителността му. Каквато и да бе целта му, спомените му си оставаха неизбежни като истината; надниквания в собствената му история — те задължително се повтаряха непрекъснато. Беше преживял този повтарящ се кошмар стотици пъти през последните пет години.
Случи се преди пет години, наскоро бе погребал жена си и детето си.
Завръща се у дома — неговото убежище — напълно вкочанен, не си прави труда да запали осветлението. Въобразява си, че по ръцете му има кръв, но няма. Мисли за Лейди Макбет. Движенията му са забавени и като насън — визиите за любовта на изхвърлен на брега корабокрушенец. Минава покрай маса, върху която стои снимка на жена му, заснета няколко седмици преди раждането, докато тя още грееше в бременността си.
Той върши работата си като животно, което носи товара си: болезнено е, но той е отговорен пред призванието си. Полицията ще дойде всеки миг. Той е толкова сигурен, колкото е сигурен и в това, че е убил онзи мъж. Не изпитва угризения. Онова място у него, в което би трябвало да съществува угризението, сега е заето от острото чувство за справедливост и пустата болка на самотата. Да си сам на този свят е истински ад. Той нито се гордее, нито се срамува от убийството. Задоволен е. Налива водка в чашата си и бързо си представя себе си като палача с качулката, човекът, който се учи да приема деянията си.
След много часове и много водки най-сетне идва светлината на утрото. То се очертава със сурови геометрични фигури. Страховете, досущ като сенките, играят по стените на мислите му.
Набързо преживява отново случилото се.
— Грешите! — се бе осмелила да твърди жертвата му с умоляващ поглед, когато Корт се извиси над леглото му.
Насилен да изпие боклука, който неговата фабрика изхвърляше, той повърна два пъти преди по ъгълчетата на устните му да се появи и да застине жълтеникава пяна, а носът му не потече като на хлапе. Корт насила изля в устата му трета чаша, сетне бе въпрос на минути течността да прогори вътрешните му органи. Не му достигаше въздух; лицето му придоби синкав оттенък, очите му се уголемиха. Когато очевидно не му останаха повече сили за борба, Корт го остави — защото смъртта е наистина плашеща, само когато ти се струва, че можеш да й избягаш. Нека лекарите дойдат. Нека бъде посято семето на надеждата, докато линейката препуска с този мъж към промивките на стомаха, кръвните проби и токсикологичните изследвания. Нека се надява и нека тази надежда загине. Нека отпие от чашата на надеждата, само за да повърне отново.