Радиото потвърди новината: президентът основател на „Ейшъруъркс Кемикълс“ бе умрял още преди Корт да измине дългия път до дома.
Той си мисли за почукването, което ще чуе на вратата всеки миг и за годините на тъмнина в затвора: цената, която се очаква той да плати за деянието си.
Изгряващото слънце само бръсва перваза на прозореца с ярък правоъгълник в оранжевия цвят на горчица. След няколко часа петното ще стане трапецовидно, а после касата на прозореца се облива в ярката следобедна светлина и го кара да отвърне поглед. В същия този миг той за пръв път извръща очи и от деянието си. Кокетира с опасната мисъл, с вероятността полицията да не дойде. Това е едновременно опияняващо и упоително. Изведнъж изпада в делириума на надеждата.
Той не бяга от вината, а й се противопоставя. Тъй като това е предварително обмислен акт, няма друг избор, освен да поеме отговорността за убийството. Последният отблясък от слънчевата светлина изчезва от перваза на прозореца като изгасваща искра. Минал е цял ден. В стаята мъглицата отстъпва мястото си на тъмата и деянието му отново се връща в цялата си последователност. Бутилката водка е празна. Също и стомахът му. Тези бързолетящи часове му се струват като неочаквана награда. Сигурно е, че почукването по вратата ще дойде скоро, веднага щом слънцето се завърне върху прозореца.
Той е свикнал с мисълта, че ще дойдат. Той ги очаква. Ами ако не дойдат? Ако по силата на някакъв божествен акт това убийство остане неразкрито? Какво ще стане тогава?
Краят на първия ден е последван от пукването на втория, сетне — и на третия. В зората на четвъртия ден клопката на страха отстъпва на глада и той хапва — тихо и усамотено. Телефонът не е звънял. На вратата не се почука. Той вече не се бои от изолацията си, от самотата си, той е удовлетворен от нея. Тези часове са най-мирните в живота му. Хапва съвсем малко, но все пак яде нещо.
На петия ден вече разчиства след себе си. Това, което е сторил само преди няколко дни вече е далеч по-нереално, отколкото си го е представял, сякаш някой друг е извършил деянието, а той е бил само свидетел. В живота му се връща порядъкът, на който никога не се е надявал — толкова е бил убеден, че ще го арестуват. Водата от душа става студена, но той не забелязва. Стои под него седемдесет минути, отдаден изцяло на усещането как силната струя се стича по темето му, от безчувствеността на главата и от успокоените му мисли. Тъкмо под душа намира убежище в самото си убежище и там през следващите два дни той прекарва много време, без да обръща внимание на температурата на водата. Мислите, ведно с чувството му за вина, се отмиват в канала.
Ала сънят не идва. Опитва с топло мляко, със запушалки за ушите, с превръзка за очите и с музика. Опитва да чете, да брои, да се моли, мастурбира. И отново се връща под студения душ, който се лее върху главата му като дъжд и отнася страховете му. Той оправдава деянието си. Осмелява се да си позволи миг свобода. Всеки миг, докато е буден, се възприема като свободата и затова е твърде свещен, за да бъде проспан.
Вече не приема храна, защото тя изисква да бъде приготвена, а той не може да мисли толкова напред. За него съществува само близкото минало — убийството — и настоящият миг. Не усеща глад, освен за безсъница; не успява да свърже двете неща. Засища се от алкохола, макар че въпреки опитите — а той наистина се опитва — не постига опиянение. Боли го главата, уринира често, червата му се бунтуват. Намира още един процеп, през който в щорите се процежда светлина, и го запушва. Заковава одеяла на прозорците и когато одеялата свършват, затваря няколко стаи, блокирайки ги с мебели, така че да не допусне грешката да влезе в тях и светлината да го обезпокои. Сякаш като е преградил пътя на светлината, той е спрял времето, изолирал се е от света, скрил се е там, където те няма да могат да го открият.
Брадата му пораства, косата му става мазна и мръсна, въпреки безкрайните душове. Захваща се да чисти ноктите си със зелена пластмасова клечка за зъби. Почти не вижда ноктите си в тъмното, но все едно ги чисти, чисти ги докато кожата под тях започва да кърви.
Свършването на алкохола го отвежда до шкафчето й с лекарства и съкровищата, които намира в него. Никога не е знаел какви богатства са се криели зад вратичката с огледало върху нея. В полумрака на банята той вижда в огледалото не своето, а нейното лице, неговите сълзи се стичат по лицето й. Зад огледалото се намират най-различните лекарства, необходими за една жена, която не може да се справи с положението, на една млада майка, която не може да гледа деформираното бебе, което е излязло от утробата й. Дете, деформирано от химическото замърсяване, дело на фабриката „Ейшъруъркс“, разположена на три мили оттук. Като гледа тези лекарства, той се самозалъгва с мисълта, че те, а не самата тя, са отнели живота й. Че те са диктували ситуацията, а не тя. Но да се избяга от истината е невъзможно: тя уби детето с тези лекарства, а сетне — и себе си. И няма никога да се върнат, и двамата.