Той жадно поглъща хапчетата в най-различни комбинации, наслаждавайки се на изпръхналото гърло, треперещите крайници и най-различните стадии на вцепенение, което те предизвикват. Впуска се в ретроспекции, толкова мрачни, че се чуди дали не е ослепял, само за да открие, че това е форма на принудителен сън — тъй дълбок и далечен, че не може да изпълзи от него. Малкото, безформено и безполово детенце е извадено от утробата й и е поето от треперещите, обути в ръкавици ръце на лекаря, който е уплашен, но се преструва, че не е.
Става така, че той вече не може да мине покрай шкафчето с лекарствата, без да напълни шепата си с хапчета. Сетне ту седи на стола и трепери от кошмарите си, ту е под душа и трепери от студената вода.
Единствената топлина извира от самия него, когато си спомня с гордост деянието си.
През следващите седемдесет и два часа спи непробудно, с малки прекъсвания. Събужда се и взема десетминутен душ; спира, когато свършва топлата вода. Като по чудо редът се връща в живота му. Почиства къщата и си приготвя топло ястие от замразените храни. Не съумява да задържи в себе си първото ядене, но с второто и третото успява. Полека-лека одеялата слизат от прозорците. Светлината се връща в живота му. Маха мебелите от залостените врати. Бръсне се. Оглажда панталоните си, навлича сако и излиза навън, за да разчисти купчината вестници и поща, която се е насъбрала. Сетне, изплашен, се връща вътре и заключва вратата като стара параноичка.
Замразените храни са следващият запас, който свършва. Все още е изплашен — без да е сигурен точно от какво — да излезе зад портичката. Дошла е свободата, а територията зад собствената му врата е някак си заплаха за тази свобода, която сега той не желае да изгуби. Тя му е скъпа, тя е цялото му съкровище — тази свобода. Все още не са дошли да го приберат! Колко време е минало — седмица, две, три? Изгубил е представа.
Няколко дни по-късно на входната врата се чука.
По гърба му пробягва гореща тръпка, косъмчетата по врата му настръхват. Ръцете му стават непохватни. Дясната му ръка трепери, а коленете му омекват.
Сетне си мисли: навярно е някаква доставка, съобщение от адвокатите. Няма нищо. Но тайно в себе си той знае кой чука, кой би трябвало да бъде.
— Полиция, господин Корт. Моля отворете вратата. Това ще спести неприятности и на двама ни. Не ми се иска да правя сцени и да разбия вратата ви, а и вие едва ли ще искате да я поправяте после.
Гласът замлъква в очакване. Корт се оглежда. Би трябвало да има къде да се скрие. Не може да мисли нормално. Краката му не искат да помръднат. От ъгълчето на устата му е потекла слюнка. Той я избърсва с ръкав и си мисли колко жалостив убиец е. Би трябвало вместо да трепери като глупак, да бе измислил как да избяга.
— Моля ви — дочува той отново гласа.
Мъжът е едър. Сам е. Застанал е пред вратата като часови. Слънчевите лъчи горят иззад раменете му. Говори. Дори показва картата си за самоличност, но Корт чува само една дума, размесена между всички останали: инспектор.
Корт обмисля как би могъл да убие мъжа. Сам е. Поканва го да влезе. Убива го. Избягва надалеч. Възможно е.
— Не е онова, за което си мислите — казва мъжът. — Повярвайте ми, знам какво си мислите. Правил съм това и преди, господин Корт. А вие не сте. За всеки проблем има решение, за всяко решение — преговори. Поне в моя занаят.
Той минава през вратата и се приближава близо до Корт, докато той я затваря отново.
— Моля отворете някои прозорци. Тук вони. — А тъй като Корт не помръдва, той повтаря: — Отворете някои прозорци, моля.
Той минава покрай Корт и сам отваря прозорците. Корт стои, свел поглед към пода. А само зад тази врата…
— Извършвам разследване по смъртта на Йозеф Ейшър. Искате ли цигара? — Корт се пресяга и приема една от мъжа, който му поднася огънче. Винаги ще помни вкуса на тази цигара. — Дошъл съм да ви арестувам за това убийство.