Това са думите, които Корт е чувал в съзнанието си стотици пъти. Толкова са му познати, че не е сигурен дали този човек, цигарата му, този миг — са реални или въображаеми. Може би още е опиянен от алкохола и лекарствата. Не може да прецени. Вкусът на цигарата е добър, превъзходен и чак тогава той разбра, че това не е сън.
— Не искам да кажа, че непременно трябва да ви арестувам за това убийство — дразни го мъжът с перверзна усмивка на лицето. Кожата на лявата му буза е загрубяла. Четинестият мустак над горната му устна е издаден напред като лавица. Порязал си е брадичката, като се е бръснел. Но това, което завладява Корт, са очите му. Сини очи — благи, състрадателни, усмихнати. Те се усмихват на Корт. — Няма да ви арестувам, господин Корт. Не е нужно. Можете да ми бъдете от полза. Ние двамата можем да си бъдем от полза един на друг. Имаме много неща да обсъдим. Можете да ме наричате Михаел. Моля седнете, господин Корт. Трябва да вземете много важно решение.
Тя караше червено BMW с радиотелефон и компактдиск стерео. Обядът е истинско угощение. Сандвичи с пуйка със сирене крема и изсушени домати. Корт пи еспресо, Моник — нескафе с мляко. Ядоха на опънато на брега на Потомак одеяло — в далечината се виждаше Националното летище. Покрай тях хора тичаха за здраве.
— Четох за това — рече тя.
Той я погледна, нещо потрепна вътре в него и през главата му пробягаха десетки мисли — като се почне от това да избяга с нея и се свърши с желанието да се любят на одеялото — докато най-сетне успя да обуздае тези щури идеи.
— Но ние не поехме отговорността. Не разбирам смисъла, щом не поемаме отговорността. Имаше си причина да го направим, нали? — Тя се размърда неудобно и придърпа полата си. — Да не сме паднали дотам да избиваме наред — като някакви варвари араби? Това ли е пътят, по който ни поведе Михаел?
— Няма да поемем отговорността. В това е въпросът. В това се състои истинската гениалност на плана. „Нека ги смятат за произшествия“ — рече той като цитира Михаел, но без да й съобщава, че е така. — Ако знаят, че става дума за тероризъм, ще се съсредоточат върху нас, вместо върху Моснер и „Ейшъруъркс“. Нека обществото открие само истината. Нещо такова: ще има безкрайни разследвания, като се почне от ФБР и се стигне до подкомисии в Конгреса. Вече са започнали. Ако е нужно, някои важни репортери ще получат ценна документация от „анонимни“ източници. С наша помощ те ще хвърлят светлина върху „истината“ за двуличието на „Ейшъруъркс“. Това ще запълни вестникарските колони за месеци наред. Може би и за години. Две сериозни самолетни катастрофи в рамките на една седмица. — Той заброи с дългите си пръсти. — Моснер и останалите — мъртви; „Ейшъруъркс“ — банкрутирала; разкриване на онова, което представлява конспирация за увреждане на околната среда между най-големите химически производители и правителствените агенции на Щатите. Кой знае какво още? Красота.
— А това съвещание ще е следващата ни цел, така ли?
— Да.
— Как ще стане? Още не си ми обяснил.
— Казах ти: не мога да обясня всичко. Трябва да разбереш това. — Като сърбаше от кафето, той рече: — Прекалено горещо е за кафе. Трябваше да взема някаква изстудена напитка. Горещината е потискаща — нищо чудно, че през август Вашингтон се опразва.
Той остави чашата с кафе и отхапа от сандвича си. Избърса от устните си сиренето.
— Кажи ми — рече тя настоятелно.
Той рязко извърна глава към нея.
— Няма да ти кажа нищо. Не разбираш ли? Нищо повече от онова, което е необходимо да знаеш. Съществува и понятие като доверие, нали така?
— Тъй ли?
— Щях ли да си похапвам тук с теб, ако не ти се доверявах? — попита той. — Напълно открито. Без да мога изобщо да избягам? — Той изчака. — Е?
Тя не го погледна. Заговори сякаш на одеялото.
— Понякога те мразя за това, което представляваш.
Той си помисли: значи ставаме двама.
Тя зави навосъчената хартия около сандвича си. Малка безцветна птичка се къпеше на самия бряг на реката, пляскащите й криле разпенваха замърсената вода. Пак се почувства изкушен да й покаже замърсяванията. Вместо това той рече:
— Имам нужда от теб.
— Мразя те.
— Не, не ме мразиш.
— Да, да. Мразя те.
— Окей. Да приемем, че е така: мразиш ме.