— Не, не те мразя.
— Объркана си.
— Да.
— Ядосана?
— Да.
— На мен ли?
— На всички. — Пауза. Сетне тя продължи: — Съвещанието. Кога ще е то?
— Трябва да се свържеш с Гърка. Той знае датата. Той може да ни каже.
— И това е всичко? Всичко, което трябва да сторя?
— Засега — да. Всичко.
— А сетне? — попита тя.
Той не можеше да понесе повече това. Бяха го обучили да запази хладнокръвие в разгара на престрелка, да зарежда бомби, но никой не го бе подготвил за нея. Не можеше да се справи без нея и тя очевидно съзнаваше това.
— Не бива да продължаваш да ме питаш. Не мога да ти кажа всичко. Ще бъде глупаво, ако го сторя. Но ще дойде и твоето време. Повярвай ми: времето ти ще дойде скоро. — Тя се въртеше и това го обезпокои. — Имам нужда от теб — рече той, все още вярващ, че това бе нещото, което тя искаше да чуе. — Не мога да го направя без теб.
Очите й светнаха.
Той прикри самоуверената си усмивка като надигна чашата с кафе.
— Нали не искаше повече от това кафе? — рече тя.
— Не е чак толкова лошо.
— Никога няма да те разбера — рече разочаровано тя.
Не, няма, помисли си той, макар че не го изрече.
Той се протегна и полека прокара пръста си по меките й, нацупени устни. Тя го близна и го захапа за миг.
— Сладни — рече тихо тя.
— Ти си сладка — отвърна й той. Усещаше как отвръща на възбудата й. При тях двамата това бе нещо като химична реакция. И пръстът му отново пое по устните й — хлъзгав и топъл, а езикът й се мяташе подире му.
— Хайде, да се махаме оттук — рече задъхано тя, със затворени очи.
— Да — съгласи се той. — Хайде.
9
С тъжните й кафяви очи, със стойката й тип „изправена метла“ и с въпросителното си изражение Глория сепна Дагит. Все още му бе ядосана, че отказа повишението. За пръв път му хрумна, че гарвановочерната й коса май скриваше истината. Поиска му се да я попита дали я боядисва — това бе сигурен начин да я накара да млъкне, преди да е отворила уста.
Пусна тежко куфарчето върху писалището си и с няколко кимвания поздрави онези, които го бяха изпреварили на работа и вече въртяха телефоните. В ъгъла на стаята раздрънканият телевизор предаваше програмата на Си Ен Ен с приглушен докрай тон. Програмата се излъчваше двайсет и четири часа в денонощието. Останалите бюра бяха празни. Някои от момчетата бяха удължили уикенда си до едноседмичен отпуск. Други бяха по служба из града, неколцина — в друга смяна.
Каза й „здравей“. Тя се правеше на важна.
— Днес ще ни придадат нов агент. Ще дойде всеки миг.
— Гло — рече той, — това е много важно за мен.
— Не ми се говори за това. — Тя му подаде факс. — Ето, това е за теб.
Беше списъкът на пътниците, летели по маршрута Лос Анджелис-Вашингтон със самолета, в който се бе качила мистериозната Мариан Литъл, след като бе върнала наетото комби. Дагит потърси името й в списъка, но не го намери. Това не го обезкуражи. Терористите използваха всяка възможност, за да сменят имената и псевдонимите си. Сменяха вида си, шофьорските книжки, кредитните карти, всичко. Не получи твърдото доказателство, което Пулман искаше да види. Остана си в ничията земя на подозрения без доказателства. Чистилището за едно разследване. Искаше му се да вярва, че тази Литъл — или както и да се наричаше — бе замесена, но не можеше да е сигурен.
Името на новия бе Брадли Левин. Беше на трийсет и две, ужасно симпатичен и доста по-едър от Дагит — може би метър и осемдесет и пет, сто — сто и пет кила. Силен торс. Дълга, черна, къдрава коса с подранил сив кичур на челото. Благи тъмни очи, но изсечени черти на лицето, с потъмнели от редовното питие в пет и половина бузи. Дагит го поздрави възторжено, но това си беше театър: макар че страшно се нуждаеше от помощ, идеята да работи с току-що преместен при тях човек, не бе от най-привлекателните. Поопознаха се малко по-добре на чаша прекипяло кафе. Този път — в кафенето на първия етаж. Левин бил започнал кариерата си в денвърското управление, където се занимавал с отвличания.
— Сетне — Маями — обясняваше той с нисък, топъл глас. — Обирахме хлабините на наркотрафика. Внезапни проверки по самолетите от гражданската авиация.
— Атаката срещу Еър Ийст? — попита Дагит.
— Моя работа — призна с нежелание той. Изчерви се.
Това се понрави на Дагит, беше все по-рядко и по-рядко явление във вашингтонското управление.