— Може би.
Левин спечели и следващите няколко точки. Сетне Дагит най-сетне взе една точка и сервира няколко победни топки.
— Какво ще кажеш за доклада, който току-що чухме?
— Какво ще кажа ли? — попита Левин, в очакване на някаква насока.
— Да — отвърна Дагит, без да му даде насока.
След отиграването Левин отговори:
— Кафявият косъм на облегалката за глава на шофьорската седалка е от здрава жена. Съдържанието на мазнини показва, че е с истинския си цвят, което е добре за нас, защото нашата мис Литъл е брюнетка и това съвпада. Червените косми на задната седалка са от перука. Навярно — негова. Догърти го обрисува като червенокос. Тъй като опитните терористи шофират рядко, то тя ще е карала, а той е седял или до нея, или отзад. Това се доказва и от пепелта от цигари върху седалката. Същият химически състав като пепелта от угарките, които си намерил на паркинга. Пулман иска доказателства… ето ти съвпаденията.
— И анбезола — припомни му Дагит. — Фактът, че е разлян наскоро, е в наша полза.
— Което още веднъж подкрепя теорията ми, че като си е извадил зъба, му е останал корен и още го боли.
— Съгласен. Едно на нула за теб.
При споменаването на резултата, те се върнаха отново към играта. Левин спечели със значителна разлика.
— Поредната победа за щата Охайо! — възтържествува той.
Предизвикан до крайност, Дагит поведе още в началото на следващия гейм. За честта и славата на сините от Мичиган. Бори се здравата, но за негово разочарование Левин успя търпеливо да изравни и да победи.
— Още една? — попита Дагит.
— Ще играя, щом искаш. Какво ви става на вас, момчетата от Мичиган? Никога не знаете кога да спрете.
Точно така. Наперени. Непокорни. Независими, но в рамките на лоялността. Дагит подаде топката на Левин, вдигна ракетата си и отиде в ъгъла, готов да посрещне подаването на по-младия.
Дагит спечели следващите три гейма подред.
В понеделник по обяд бе повикан в кабинета на Мъмфорд.
— Какво точно преследваш, Мичиган? Може би ще съм в състояние да ти помогна.
Това бе необичайно, но не и неочаквано откриване на съвещанието, особено щом излизаше от устата на Ричард Мъмфорд, началник на управлението на ФБР във Вашингтон. Той ръководеше повече от 640 специални агенти, само в управлението в Ню Йорк бяха повече. Голяма част от дейността на вашингтонското управление се простираше и върху териториите на останалите петдесет и пет управления на ФБР, така че властта и авторитетът на Мъмфорд бяха до известна степен близки до тези на самия директор на Бюрото. Дагит мислеше за него повече като за генерал, отколкото за директор, може би поради значителния му ръст или поради добре поддържаната му форма; а може би и поради заплашителната му самоувереност, силния глас или навика му да гледа вътре в теб, докато ти говори. Очите му имаха безпощаден морскосин цвят. Лицето му бе с корави очертания, като на боксьор. Имаше солидния тен на запален голфаджия и буйна коса, неприсъща за човек наближаващ шейсетте.
— Преследвам детонаторите на Бернар, сър — отговори внимателно Дагит. — Това е настоящата ми задача.
Ъгловият кабинет на Мъмфорд бе голям като тенискорт и гледаше към река Анакостия. В него имаше два големи кафяви, тапицирани с кожа дивани, масичка за кафе от черно дърво, огромно писалище от осемнайсети век, което властваше в средата на стаята като остров сред море от килими. Фотографии и потъмнели, стари маслени картини украсяваха стените. Този кабинет не се връзваше с мрачната обстановка в Бъзърд Пойнт, но на Мъмфорд му приличаше. Той се чувстваше уютно тук, с широко разперени ръце върху дивана, който под него изглеждаше само като по-големичко кресло. Приличаше малко на добър стар чичо. Дагит знаеше, че повечето от историите, които се разказваха за този човек, бяха верни, макар че хора като него придобиваха с времето митични измерения и човек би трябвало да е по-внимателен дали да вярва на слуховете, или не. Това, което бе по-важно за Дагит, бе, че Мъмфорд отстояваше докрай онова, в което вярваше. Ако някога се бе страхувал да го прави, той никога не го бе показвал. Слуховете бяха, че е гръмогласен и твърдоглав, независимо дали се намира в кабинета на директора или на закрито заседание на сенатска подкомисия. Беше се прочул, че веднъж казал на президента, че ципът на панталоните му се е отворил.
— Струва ми се, че ще изгубите някой и друг глас, сър.
Мъмфорд можеше с едно щракване на пръстите да му даде картбланш или да го отстрани от разследването. Дагит никога не забравяше това.