Левин бе червен като рак.
— Нямам номера му. Името е Роузън — доктор Роузън.
Левин грабна телефона и се обади в информацията. Зад волана Дагит се бе намръщил. Извади от джоба си таблетка срещу киселини и я сдъвка.
— Дава свободно.
Дагит спря да дъвче. По долната му устна полепнаха бели прашинки като от тебешир. Мина на червен светофар и предизвика пълно объркване в движението.
— Все още дава свободно — каза Левин притеснено. — Никой не отговаря.
Когато телефонът звънна, Антъни Корт, който тъпчеше сутиена със собствените си мръсни чорапи, застина.
Стремеше се да си върне самообладанието, единствената надежда да избяга бе в безупречните му действия. Опъна чорапогащите нагоре, докъдето това бе възможно. Роклята не искаше да се закопчее, поради широките му рамене, затова наметна едно бяло сако. Главата си омота с розов шал, който завърза под брадата, покривайки така бакенбардите си, сложи си чифт големи слънчеви очила и преметна чантичка през рамо. Онези може би вече наблюдаваха сградата; щяха да спрат всеки влизащ и излизащ мъж. Ами жена?
Взел в ръце пазарската торбичка, в която бе натъпкал собствените си дрехи, той пое дълбоко дъх, отключи и отвори външната врата на кабинета, и излезе в празния вестибюл. Насочи се към стълбите, но сетне размисли и се упъти към асансьора. Кой би използвал стълбите в тази жега? Когато асансьорът най-сетне пристигна, оказа се, че е празен и той въздъхна с облекчение. Видът му не би издържал критичен поглед отблизо.
Когато тежките врати се затвориха, той инстинктивно попипа пистолета си, скрит най-отгоре под дрехите в торбичката.
Когато Левин и Дагит влязоха в пълното с хора фоайе на сградата, Дагит му махна с ръка да тръгне към стълбището, а самият той пое към асансьора; опасяваше се, че са закъснели, но все се надяваше, че греши. Двете възможни обяснения за мълчащия телефон бяха, че или заподозреният бе откачил телефона и бе избягал, или бе избил всички в кабинета. Шансът да го намери там, бе мизерен.
Фоайето на сградата, заета предимно от професионални медици, гъмжеше. Хора от най-различни социални прослойки се тълпяха пред двата асансьора, които пристигнаха и отвориха врати почти едновременно. Застаналият само на няколко метра Дагит се опита да разгледа внимателно излизащите от асансьора, като не забравяше най-общото описание на заподозрения: на около четирийсет, мъж, среден на ръст, нормално телосложение, навярно червенокос, може би с подута буза.
Нетърпеливата група пред него се смеси с излизащите и той бе затрупан от разнообразието на лица с неясни очертания около себе си: ето този бе плешив, онзи — прекалено нисък. Твърде много.
Една дебелана го блъсна неочаквано отзад, докато си пробиваше път към отворените асансьори, Дагит загуби равновесие и се бутна в идваща насреща му сестра.
Дагит! — помисли си Корт, когато дебеланката блъсна мъжа върху него. Само преди няколко минути той бе размазан образ в списанието, а сега от плът и кръв той бе изправен срещу него. Наведи глава! — напомни си той и се престори, че търси нещо в торбичката си; не се обръщай назад. Агентите на ФБР бяха като рояк гризачи — виждаш един, а наоколо са още сума незабелязани от теб. Той едва забележимо залюля бедра, внимаваше да не преиграе ролята си; нервите му бяха оголени, кожата под роклята — настръхнала.
Не бе трудно да забележи нервния млад мъж с тъмна коса, който се бе изправил до стълбището. Докато приближаваше вратите, го държа под око. Ако загазеше, опасността можеше да дойде само оттам. Имаше ли и други? Дали бяха навън, в ненатрапчивите си, без отличителни знаци коли, с очи вперени в изхода? Корт настигна една групичка от професионални медици, която се тълпеше на външната врата. Предмет на разговора им бе горещото време. Корт остана в групата, когато тя премина през вратите. Мъжът, който държеше вратата, светна при вида на сестринската му униформа и рече с британски акцент:
— Май не сме се срещали. Ще дойдете ли в… — и веднага се сепна, когато разпозна очевидния травестит. — Съжалявам много — промърмори той и отстъпи заднешком от мълчащия Антъни Корт.
На ъгъла Корт зави надясно и пое сам.
Дагит обви лявата си ръка в носна кърпа и стисна дръжката на вратата леко, за да не размаже евентуалните отпечатъци от пръсти; дясната му ръка си остана в джоба на сакото, стиснала пистолета.