Заключено!
Опита отново, но без резултат.
Обзе го зловещо предчувствие. Дали не бе отишъл твърде далеч, като предупреди всички зъболекарски кабинети в града? Съзнателно бе въвлякъл неопитни и невинни хора. Искаше да излезе оттук. Нека някой друг открие клането. Не и той. Не отново. Беше видял достатъчно такива картини, за да му стигнат за цял живот.
Десет минути по-късно управителят на сградата отвори вратата. С наведен пистолет Дагит се вмъкна вътре. Миризмата на лекарства от зъболекарския кабинет в съзнанието му се свързваше с болката.
Приемната бе празна. Той се поколеба за миг, хвана пистолета с две ръце, насочи го надолу пред себе си и бързо зави зад ъгъла — в главния кабинет. Мъртви тела. Всичките женски. Три на брой. Едното — голо. Надясно — лекарят… Усети как очите му припарват, а стомахът му се свива на топка.
Той се хвърли към преградката, готов за стрелба, и постепенно огледа стая, която се оказа мястото, където се държеше документацията, банята и килера. Чак след това, когато отново се осмели да погледне телата, забеляза, че голата дишаше. Облекчението не дойде с лекота. Възможно ли бе да са живи? По-късно щеше да си спомня колко странно бе това, че бе повече склонен да приеме смъртта, отколкото живота, по-скоро трагедията, отколкото оцеляването.
Като прегледа натръшканите, той откри, че всичките са със здрав пулс, само зъболекарят имаше видимо нараняване, при това повърхностно. Това откритие бе едновременно и смущаващо и обезпокоително, неочаквано и добре дошло.
Напрегнатостта му намаля и той изведнъж схвана защо тази жена бе гола. Без да чака асансьора, той се втурна със скокове надолу по пожарното стълбище, плъзнал ръка по перилата. Като изскочи през вратата, той видя насочения срещу себе си пистолет на Левин.
— Жена! — извика прекалено силно Дагит. — Търсим жена!
— Всички това търсим — обади се почистващият пода на фоайето мъж на не повече от три метра от тях.
Би трябвало Дагит да се обади на бърза помощ, но тази служба във Вашингтон бе пословично бавна, ако изобщо пристигаше след повикване. Затова позвъни на един лекар, който бе в отряда за тактически действия на управлението, равностойна на командосите единица на ФБР.
По искане на този мъж бързата помощ все пак бе извикана и пристигна долу-горе по времето, когато жените сами дойдоха на себе си. Всички, освен Ли, асистентката на Роузън, която остана в безсъзнание, поради голямата доза упойка.
Жертвите страдаха от шок и в знойния августовски ден на жега и голяма влажност и четирите бяха откарани завити до гуша с одеяла.
Полицията издаде съобщение „Търси се“ за мъж, облечен в униформа на сестра, но, както и очакваше Дагит, от това не излезе нищо. Следобедът едва се влачеше, а Дагит гореше от нетърпение да разпита участниците в инцидента.
Позвъни по телефона на Кари, но тя бе излязла — кога ли изобщо си беше на мястото? — и й остави съобщение. Мисис Кайък обеща да остане при Дънкан, докато Дагит се прибере у дома, което, както си призна той, можеше да е и доста късно. Като свърши с личните си дела, той и Левин намериха един местен бар, в който сервираха сандвичи и бира, и хапнаха в относителна тишина, обгърнати от облака на провала. Върнаха се в Бъзърд Пойнт към седем, предварително уговореният час за разговора с Роузън. Щяха да го последват останалите му помощнички — всички, освен Ли, която бе дошла на себе си чак в болницата.
Дагит бе отвратен от факта, че всичките служителки на Роузън дойдоха, съпроводени от съпрузи и адвокати, склонни да съдят Роузън. Това, на свой ред, изискваше Дагит да сезира един от собствените адвокати на ФБР — жена на средна възраст, която трябваше да пристигне от Александрия. Адвокатите забавиха работата с още няколко часа и така разводниха показанията на клиентите си, че от тях не остана почти нищо.
В един след полунощ Дагит пое към дома, без да е научил нещо повече, отколкото знаеше в началото; беше толкова ядосан, че можеше да пробие с ритник стената. Изпрати мисис Кайък до дома й, наля си едно голямо питие и го изпи в настлания с плочи хол до кухнята. Питието само подсили отчаянието му. Единственото нещо в небето, освен няколкото храбри звезди, бяха реактивните лайнери. Направи си второ питие и седна пред телевизора, включен на канала на Си Ен Ен. Тъкмо бе сдъвкал две хапчета срещу киселини, когато телефонът и автоматичният му приемник иззвъняха едновременно.
— Тате? — от спалнята до него долетя неувереният глас на сина му.