— Ще се обадя, сине — извика Дагит и вдигна слушалката. Стисна силно очи, с надеждата, че някой ще да е сбъркал номера.
Не беше го сбъркал.
Беше умореният глас на Пулман:
— Знам, че имаше дълъг и тежък ден, Мичиган, и бих могъл да пратя някой друг, но реших, че ти ще поискаш пръв да узнаеш за какво става дума.
— Пол? — Дагит изведнъж почувства ефекта от питиетата си. Не осъзна добре уводните думи. Наистина бе тежък ден.
— Събудиха ме да ми съобщят това, Мичиган, но то си е по твоята задача. Зъболекарят. Този доктор Роузън. Не се е прибрал у дома си, Мичиган. Жена му е страшно обезпокоена. Помислих, че ще е по-добре ние да го потърсим, отколкото да възложим това на униформените от градската полиция.
Доктор Джон Роузън напуска пръв ФБР, след като е дал показания. Той е все още потресен от преживяното този следобед, изтощен от продължилите с часове разпити, страшно му се иска да пийне едно силно питие, да вечеря и да спи цялата дълга нощ.
Цял следобед е мислил за децата и за жена си. Като преживее подобно нещо, човек разбира най-добре кои са важните неща от живота. Ако нямаше задължения към пациентите си, той би си купил два самолетни билета до Флагстаф и би прекарал една седмица с родителите си — в дома им, в покрайнините на Котънууд. Би се удавил в джин и тоник и би правил любов толкова пъти, колкото е в състояние да издържи сексуалният му орган. Временният характер на живота бе показал грозното си лице. Чувства се стар и уязвим.
След една пресечка изважда късмет и спира такси. В него мирише на цигари. Радиото бълва новини за Близкия изток. Вчера те биха го заинтересували, но не и днес. Той иска да я прегърне. Иска да си е у дома, да я прегърне и да й каже колко много я обича. Господи, колко много я обича!
— Тук ли? — пита шофьорът на таксито.
— Добре е — отговаря той и плаща твърде много за краткото пътуване. Светът е пълен с престъпници.
За да стигне до паркираната си кола — което е и целта на връщането му — той може или да влезе в сградата и да вземе асансьора, или просто да обиколи. В този късен час той избира да обиколи пеша. Частният покрит гараж е добре осветен. В този час са останали само няколко паркирани коли. Докато приближава своята, той я забелязва. Клекнала е до предното колело на колата, която е до неговата. Гумата е спаднала изцяло. Дърпа с ръце колелото, сигурно си мисли, че може да го свали от главината.
— Не можете да направите това с ръце — казва й той. — Тази работа се прави с инструмент — и бръква в джоба за ключовете си. — Имам радиотелефон. Бих могъл да се обадя в някой сервиз.
Тя го поглежда от долу нагоре. Хубаво личице под сноп фина, тъмна коса, извита на края, върху раменете й. Удря гумата. Големи кафяви очи. Поразителното е, че лицето е сякаш цялото само очи. Високи скули. Влажни устни, които искрят, когато се усмихва.
— Бихте ли го направил?
Грабва го френският й акцент. Тя е прекалено хубава, а е твърде късно през нощта. Той познава по физиономия почти всички обитатели на тази сграда, а нея не я познава. Докато умът му се мъчи да бъде разумен, да потърси обяснение, той усеща застаналия зад него мъж. Чува познатия глас, преди да е решил какво да прави.
— Мълнията понякога удря два пъти на едно и също място — казва гласът.
Коленете му омекват; едва се задържа на крака. Полезрението му се стеснява, сякаш някой му е турил наочници. Дъхът му секва.
— Тоя ще пукне — казва жената с уплашен глас и това го свестява.
— Няма — казва мъжът, комуто принадлежи обутата с ръкавица ръка, която го е сграбчила за гърлото. — Ще се оправи.
Пътуват с асансьора цяла вечност. Онзи строшава полицейския печат, набира електродния код и заключва вратата зад тях.
— Ще довършиш онова, което започна — казва онзи с инфектирания зъб седемнайсет. — Тя е тук, за да е сигурна, че ще го сториш. — Ръката с ръкавицата го потупва по рамото. — Ако решиш да правиш номера, тя ще те убие.
Тя му се усмихва. Не изглежда като убийца, но той вярва на всяка изречена дотук дума. Сърцето му не е тупкало тъй силно от състезанието на сто метра в университета. Това бе през 1966-та.
— Този път ще използваш новокаин. И без номера.
— Защо? — пита той.
— Защото зъбът ме боли — отговаря този ужасен мъж.
— Искам да кажа защо точно аз? — пита отново.
— Къде е последното място, на което бих се намирал тази нощ? — пита мъжът, преди да си отговори сам: — Точно в този стол.