Когато шестият ининг завърши с неуспешните опити на резервния питчър на „Маринърс“, августовското слънце вече търсеше хладината на Пасифика, излъчвайки бонбоненорозов огън към всичко, което не бе на сянка. Корт излезе от наетата кола и мушна здраво картофа в ауспуховата тръба на форд тауруса. Сетне се промъкна зад ъгъла на платения паркинг и се настани зад влекач, който носеше емблемата и адреса на компанията за асфалтиране и паваж „Стоунуей“. Запали цигара и зачака.
Една пресечка по-нагоре по улицата група от шест хлапета се мотаеха пред пазара Малстръм и пушеха цигари; пред тях се четеше надпис „Видео, 99 цента“. Искаше му се да се разкарат. За късмет след няколко секунди те го сториха.
Резервният питчър сигурно бе получил нови сили, или пък самият той бе сменен, защото докато се стигне до седмия ининг, Корт изпуши още три цигари. Това бе добре за Корт, защото слънчевите отблясъци и последвалият ги полумрак отстъпиха мястото си на звездното нощно небе, когато триизмерното изображение се превръща само в силует и не можеш да разчиташ на представата си за разстояние.
Роджър Уорд се появи иззад полираните пръчки на масивната врата на входа на жилищния блок. Спря се, за да огледа внимателно улицата, за да остане скрита изневярата му.
Корт го наблюдаваше като лъв, готов за смъртоносния си скок. Той угаси цигарата. Временно изгаси и всичките си тревоги: че действа вече сам; че Михаел и останалите членове на „Der Grund“ се бореха в същия този момент с мраза в килиите на Бонския затвор; че много от предварително уговорените срещи вече бяха компрометирани и/или хората, с които трябваше да се срещне вече сътрудничеха на американските власти в залагането на капани, за да го уловят; че сега разчиташе на млада жена, която нито бе виждал, нито бе работил с нея повече от две години, една жена, с която се бе свързал преди по-малко от двайсет и четири часа, променяйки рязко времето и степента на нейното участие в този проект; че това бе най-амбициозното начинание на „Der Grund“ изобщо — само планирането му бе отнело четиринайсет месеца.
Той леко изтръска пепелта от предницата на тъмносиньото си яке и напълно се скри от полезрението на тауруса, в очакване на шума на неискащия да запали двигател. Това щеше да е знакът.
Таурусът изръмжа усърдно, но отказа да запали. Корт изчака търпеливо да чуе шума от отварянето на вратата, който най-сетне долетя до него, придружен от промърморена ругатня. Сега вече Корт се приближи така, че мъжът да го види и да не се изненада. Искаше онзи да се чувства спокоен. Искаше той да се почувства спасен.
От разстояние Роджър Уорд изглеждаше по-дребен, отколкото всъщност беше. Косата му имаше цвета на стар бамбук, лицето му бе изпито и с раздвоена брадичка, сиво-белите му бакенбарди не бяха добре изравнени — десният бе малко по-дълъг от левия. Носеше светлозелена плетена спортна блуза с къси ръкави и къси панталони в защитен цвят с маншети. Глезените му над лъщящите мокасини бяха голи. Лявата му обувка беше с новосменен ток. Дори като се взираше ядосан в тъмнината под вдигнатия капак на заинатилия се мотор, той създаваше у Корт впечатлението за човек с безкрайна енергия и голяма жизненост. За да изкараш един двоен сеанс с любовницата ти, ще ти трябва бая виталност, предположи Корт.
Прекалено зает с проблемите на мотора си, Уорд едва забеляза Корт, само промърмори „Проклето нещо“, докато Корт минаваше покрай него.
— Проблеми ли имате? — попита Корт и спря на метър от колата.
— Знаете ли нещо за запалителните системи?
— Не и на тези коли. Електронно запалване, нали? — рече Корт.
В един съвършен свят той навярно би продължил да върви, но не можеше да играе прекалено свободно с този. Беше му нужно Уорд да тръгне с него, вместо да безпокои своята прекрасна Сейра Притчет. Ако той избереше да въвлече Притчет, картофът щеше да бъде тайно изваден и същинският сблъсък щеше да почака, докато Уорд не поемеше с колата си към дома. Корт имаше варианти и за двете възможности.
— Сигурен ли сте, че не е задавена?
— Тя е с впръскване на горивото — отвърна Уорд. — Съмнявам се.
Ако сведенията за Уорд бяха точни, той би трябвало да е вече притеснен. Седмият ининг му оставаше възможността само на още един, за да стигне навреме залата „Кингдом“, за да хване деветия и да се появи за едно питие в ложата на съседа си. Питието бе част от „застрахователен“ план, съставен да подкрепи алибито му. Той и Сейра Притчет си имаха абонаментни билети за домакинските мачове и, ако жена му случайно попиташе, съседът щеше несъзнателно да подкрепи лъжливото твърдение на Уорд, че е бил на мача. Това си бе едно хитро решение, което продължаваше вече дванайсет месеца. С абонаментни билети за мачовете на „Маринърс“, „Сийхоукс“ и „Соникс“ през цялата година му оставаха само няколко седмици, за които трябваше да измисля нещо по-сложно. И пак според сведенията, Уорд не бе тъй изобретателен, както можеше да се очаква, което го правеше идеална мишена. Той бе определено прагматичен и ужасно се боеше от жена си: това бяха двете най-важни черти, които привлякоха Антъни Корт.