Ухилва се насила. Очите му са зловещи. Студени сини очи — изведнъж разбира, че това са всъщност някакви контактни лещи. Краката му отново го предават.
Преди да извади необичайно голям пистолет, жената спуска щорите.
— Не мога да работя, когато това нещо е насочено срещу ми — протестира той.
Мъжът отговаря:
— По-добре е да опиташ.
Без асистентка работата е трудна. Сега разбра колко зависим е станал от помощничките си, колко бавно работи без тяхната помощ. Спомня си с тъга всичките години, откак практикува частно. Меланхолия. На няколко пъти губи съсредоточеността си, увлечен както от болезнени, така и от щастливи спомени. Усеща, че това е последната работа, която някога ще свърши, неговото последно представление. Винаги е гледал на работата си като на артистична проява. Знае, че, логично погледнато, няма причина да върши всичко това. Мисли си да забие стоманените щипци в едно от мъртвите очи на този мъж и да го изтръгне от орбитата му. Но няма силата да направи подобно нещо. Той е зъболекар, дяволски добър зъболекар при това, и върши работата си, за да го докаже.
Като свършва — а се е справил наистина чудесно — той прави крачка назад и посочва на мъжа, че може да стане.
— Имам нужда от малко антибиотици и болкоуспокояващи — съобщава му пациентът.
Никога не е харесвал пациенти, които му казват какво трябва да прави.
— Нямам тук — лъже неубедително той.
— Разбира се, че имаш. Тук ви заливат с мостри. В тази игра грешките струват скъпо, докторе. Седни — казва мъжът и му посочва стола. Сетне го натиска да седне и той усеща насилието, натрупания гняв, който се таи в този човек. Трябва да прехапе силно устни, за да не тракат зъбите му. Чувства се замаян и неадекватен.
— Кажи ми къде държите лекарствените мостри.
Не може да отговори. Опитва се да каже нещо, но гласът му не го слуша. Вижда как по лицето на мъжа избива още по-силен гняв и сочи с ръка, колкото се може по-бързо. Жената подава пистолета на мъжа — сега вече той изглежда по-малък — и изтичва в посоката, която той е показал. Връща се от офиса след няколко секунди, размахала кутия с мостри от амоксицилин.
— Добре — казва разгневеният. Онзи с шев на номер 17. Кой каквото иска да каже, но това си е една добре свършена работа.
Ръцете му са привързани към стола и за миг в съзнанието му проблясва светла надежда. Защо да си правят труда да го връзват, ако ще го убиват? — това е първата искрица надежда и той я посреща с добре дошла като притваря очи.
Като чува шума от разкъсването на хартиената опаковка на спринцовката, паниката го обзема отново и той отваря очи. Той познава този шум. Мъжът с леденосините очи пълни спринцовката с живака, който винаги си стои там, заедно с пластмасовите форми и смолите. На живака не му е мястото там — не и в спринцовка.
Кога са му запушили устата? Едва сега осъзнава, че е изпаднал за кратко в безсъзнание, че в това време са се случили толкова неща. Едва сега започва да съжалява, че е прекарал живота си под жежките лампи, надвесен над хорските усти с лош дъх, че не е успял да предаде истинските си чувства на скъпата си, сладка женица и на децата, че е провалил толкова много неща, без да има основание за това. Живакът танцува върху връхчето на иглата, чува как капката се удря о пода. Тези очи са ужасни. Като на маска. Нечовешки и жестоки.
Чувства как иглата пробива кожата му. Чува как жената ахва и обръща глава за помощ към нея, но сълзите замъгляват погледа му; присъдата му е изпълнена под формата на зашеметяваща болка в средата на гръдния кош.
Левин бе събуден по телефона в апартамента му, както и мисис Кайък, която се забави прекалено дълго, преди да дойде да гледа Дънкан. Тя измърмори, че би трябвало да има своя стая в този дом и се затътри да си доспи в леглото на Дагит, каквато бе и уговорката им.
Левин се свърза с управителя на сградата, в която бе кабинетът на Роузън, и Дагит се срещна с двамата на входа откъм улица N. След няколко минути те бяха пред вратата на кабинета. Яркочервеният полицейски печат бе разкъсан, което означаваше, че вратата е била отворена незаконно. Дагит знаеше какво ще намерят. Ненавиждаше се за това. Грешката бе негова. Не бе обмислил докрай положението: щом е бил засечен, значи убиецът не бе получил медицинска помощ.
Миризмата в зъболекарския кабинет не му се нравеше. Все същата смесица от изработени на алкохолна основа лекарства и стара паста за зъби. Той мина през приемната, забеляза шкафа с играчки в ъгъла, както и изобилието от оръфани, стари списания. Никога не бе виждал труп от толкова близо. Бе видял стотици, може би хиляди снимки на трупове; беше видял няколко трупа на мястото на катастрофата на 1023, но отдалеч. Беше виждал напъхани в найлонови торби тела, ковчези, собствената си баба на погребението й. Беше наистина учуден, когато осъзна това — след всичките тези години в Бюрото това бе първият му труп. Помисли си, че може би греши и докато гледаше безжизнените очи на доктор Роузън, се опита да се коригира. Почувства се някак целомъдрен, но намери това усещане за проява на лош вкус пред вида на горкия човек, легнал на стола. Не бе за вярване, че у него бе останал и грам невинност, при тази сурова действителност, в която бе живял през последните няколко години. Ала това откритие не бе много по-различно от изгубването на девствеността — със сигурност това бе момент, който щеше да запомни за цял живот.