Мъжът не дишаше. Очите му бяха сухи, зениците — неподвижни. Миришеше на изпражнения. Накъде е гледал с тези свои очи? Накъде гледаше сега? Какво ли си е мислил в онзи миг? Какво ли би си мислил Дагит, когато удари неговият час?
Той чу Левин на вратата. Ако искаше да го направи, трябваше да го направи сега. Това желание наистина бе детинско. Странно и страховито. Не бе от онези неща, които би искал да върши. Но изкушението бе прекалено голямо. А Левин щеше да се появи всеки момент. Това бе единственият му миг на усамотение.
Той се пресегна и докосна кожата на мъжа, внимателната ласка на дете, което погалва кон за пръв път през живота си. Отдръпна рязко ръка след усещането, сетне си помисли, че този жест се дължеше отчасти на страха да не го видят, отчасти от изненадващата хладина на кожата. А отчасти — защото това усещане му бе познато, макар че за нищо на света не можеше да се сети откъде.
13
През отворения прозорец на спалнята си тя чу как листата на рододендроновите храсти затракаха като тънки дървени летви. Бриз! Слава богу, вятър. Може би горещата вълна щеше най-сетне да отмине и да престане да съсипва растежа на всичките цветя в градината й. Лалетата бяха преминали отдавна, разбира се, но о, каква гледка бяха! Пиршество от цветове, сложно изтъкан килим — като нишките на азиатска коприна, ивици от жълто, тъмночервено и черешово розово, невиждана досега гледка. Тя умираше за градината си — както зеленчуковата, така и цветната, и негодуваше срещу съсипващата жега.
Кари отмахна фино щампования с цветя чаршаф от голото си тяло и се опъна в леглото, наслаждавайки се на нежния бриз, който я обливаше. Беше като низпослан от небесата. Облакъти се, обърна лице към него, за да пие от мириса и уханията му. Бризът издуха косите от лицето й и тя си помисли, че ако завалеше, ако завалеше един силен дъжд, горещата вълна щеше да премине. И всичко щеше да е отново наред.
Почти всичко.
Преди да наметне някаква дреха, докато божественият бриз още обливаше тялото й, тя се излегна назад, протегна се за телефона и набра номера на сестра си, която й отговори на висок глас, за да надвика хаоса, предизвикан от закусващите дечурлига.
— Аз съм — рече Кари.
Гласовете на децата затихнаха. Кари можеше да си представи как сестра й, с притисната до ухото преносима телефонна слушалка, се запътва по облицования с махагон под към всекидневната с тапицираните в червена кожа кресла и диван, и със стените, по чиито лавици лежат подредени по азбучен ред книги. Мъжът й бе подредил така книгите им, той поддържаше и каталог с адреси за изпращане на коледните картички, в който фигурираха и имената на всички деца и записи кога за последен път са били заедно.
— Обаждаш се късничко.
— Много мързелива сутрин. Трябва да вървя, а не мога да намеря сили за това.
— Виждаш ли — каза сестра й. — Точно в това е работата. Точно за това ти говорих вчера.
Кари се почуди защо се подлагаше на това всяка сутрин, след като знаеше какво ще чуе далеч преди да вдигне слушалката.
— Пак ти казвам: когато имаш и друг „интерес“, нямаш търпение да тръгнеш сутринта. Обличаш се по-различно, храниш се по-различно.
— Но той е само на осемнайсет! И честно ли е спрямо Ерик?
— На двайсет и една е. И кой е казал нещо за Ерик? Честно е спрямо мен самата. Отново съм жива. Обичам Ерик. Обичам децата…
— А обичаш ли… него? Как му беше името?
— Да го обичам ли? Любовта няма нищо общо с това. Страшно съм увлечена. Сърцето ми се разтупква само да ме докосне. Кожата ми се наелектризира само като чуя гласа му.