Тя заби глава във възглавницата и се разрида. Отговорите й се отдаваха най-трудно.
Малко купче розови листчета със съобщения очакваха Дагит на писалището му в кошарата. Най-горното бе с името на Лин Грийн и телефонния й номер във Вашингтон. Изобщо не погледна другите. Беше се надявал да се обади по телефона, самият той възнамеряваше да й позвъни, но никога не бе очаквал да я намери тук, във Вашингтон. Набра номера. Тази работа цялата миришеше на беля, но въпреки това той с вълнение очакваше тя да вдигне слушалката. Само след секунди чу гласа й.
— Лин?
— На телефона.
— Аз съм. Къде се намираш…
— Трябва да поговорим — прекъсна го грубичко тя. — Насаме. Можеш ли да дойдеш в центъра?
Настойчивостта в гласа й го заинтригува. Всичко в нея го вълнуваше.
— Къде? — попита той. — Кога?
— Знаеш ли кафенето в Националната галерия?
— Струва ми се, че каза насаме.
— След около час?
— Ще бъда там.
Дагит седеше в ресторантската част на подземната кафетерия на Националната галерия, срещу водопада, който влизаше отвън, хипнотизиран от безпощадната му песен. Тънък слой сребриста вода се стичаше по набръчкания цимент и се събираше в малък, правоъгълен басейн, не по-широк от голяма саксия. Точно тогава той осъзна, че слухът му наистина се подобрява, защото му се стори, че може да долови всички честоти — както на удара на основния воден поток, така и нежните камбанки на миниатюрните капчици в техния танц към смъртта. Трите триъгълни светлика на тавана пропускаха естествената светлина на деня, а това бе обяснението за наличието и доброто виреене на множество цветя в саксии. Той извади бележника си, за да запише нещо и с изненада забеляза, че от експлозията, която уби Бернар и Бакмън на Националното летище, бяха изминали четири седмици. Затвори бележника тъй бързо, както бе минало и това време. Вдругиден бе последният срок, в който можеше да представи на Пулман и Мъмфорд доказателства, иначе губеше това разследване. Нямаше нужда от никакво напомняне.
Пийна си малко изстуден чай и загледа парада на туристите с техните скърцащи маратонки и оръфани пътеводители. Тя се оказа права: в едно толкова оживено място, това бе едно наистина усамотено местенце. Както във всичко, което правеше, тя пак показа отличен вкус.
Сетне я видя: само крака, лен и развълнувана отпред бяла памучна блуза. Тя му махна с ръка и се нареди на опашката за напитки. Когато след минути се приближи, той стана, но тя му махна с ръка да си седи на мястото. Искаше му се да я целуне за здравей, но тя не му предостави тази възможност. Седна на стола срещу него.
— Изглеждаш притеснен — рече тя.
— По-скоро изненадан.
— От идването ми във Вашингтон — заяви тя. Винаги бе такава: знаеше какво мисли, още преди да си го е помислил.
— На мен ми изглеждаш много добре.
— Придържай се към темата.
— А каква е тя?
— Полет шейсет и четири на „Ам Еър Експрес“.
— И какво правиш във Вашингтон?
— Това не е по темата.
— Но за мен е — рече той.
— Мислиш си, че те преследвам.
— Само в най-буйните си сънища — каза той.
Тя пропусна репликата му с отнесено изражение.
— Официално съм пратена като момче куриерче — каза тя. — Всъщност, мисля, че бях извикана тук, защото на моите началници не им се понрави да видят лицето ми разпечатано по целия брой на „Пийпъл“. Виждал ли си го? На тях повече им се искаше да видят в него собствените си физиономии. Вече си имахме малко разговорче за политиката на администрацията към средствата за осведомяване.
— И за какво е всичко това? Защо?
— Това е причината да дойда. Намерихме нещо, докато пресявахме боклука.
— Пресявахте ли?
— Пепелта. В парка Холивуд.
Той не можа да се съсредоточи върху думите й. Погледът му не можеше да се откъсне от лицето й и от искреността в очите й. Полека-лека си спомни. Да пресяват пепелта, виж ги ти! В тази жена имаше сила. Сексуалност, интелигентност, любопитство — трудно бе да се отдели едното от другото. Мотивирана от работата си, или от нещо друго, скрито вътре в нея, което тя с усилие прикриваше. И той бе изпитвал някога подобна енергичност в работата си, същата искреност. Но не и сега. Сега искаше резултати. Искаше да залови хората — човека — който бе сторил това с неговия син. Корт? Истината — ако изобщо съществуваше — се бе превърнала с течение на времето в страничен продукт, в средство за постигане на целта. Истината и справедливостта бяха прекален лукс за хора, които не залагаха нищо лично. Те бяха избледнели в речника му като думи от чужд език, който някога си знаел, но си забравил отдавна.