— Ще дойда с теб — рече тя, извинявайки и двамата пред групичката.
— Това бе Дагит — прошушна той почти в ухото й. — Хайде да свършваме с тази работа веднага.
Моник проследи Дагит с поглед, докато той не изчезна. Хвана Корт за ръката и го поведе през въртящата се врата към кухнята — хаосът, който цареше там, ги погълна напълно. Тя посочи вратата на избата. Корт пое по стълбите надолу във влажния мрак — само една незапалена крушка висеше на покрита с прах жица, досущ като плешивата глава на обесен мъж. Като минаваше под нея, той я докосна и тя се залюля напред-назад като махало на часовник.
В далечния ъгъл, вдясно от каменна мивка, се намираха две стоманени врати, до които водеха четири излети, бетонни стъпала. Корт махна резетата и отвори лявата врата, която водеше навън — към нощта: така си осигури изход за бягство.
Успехът на операцията зависеше от информацията на Гърка. Ако той не можеше да се сдобие с датата на съвещанието, всичко бе загубено. Смъртта на Бернар щеше да е напразна; арестуването на Михаел — също.
По стълбите задумкаха тежки стъпки и силният гръцки акцент се заоплаква с нарочен и яден шепот:
— Казах ви в съобщенията си, че вие и аз няма какво да обсъждаме! Това е прекалено!
Когато лампата светна, Корт се прислони под сенките. Подът оживя с движението на сенки и светлина под люлеещата се лампа.
Моник доведе Гърка до близката страна на стълбището.
— Аз ще говоря само с него. Това бе уговорката.
— Тогава време е да поговорим — рече Корт от сянката.
Гърка нервно се завъртя на място. Едър мъжага с издут гръден кош, изтъняла сива коса и лоши зъби; ръцете му изглеждаха като напомпани. Очите му шареха бързо като на търговец, а червеният нос издаваше един завършен пияница.
Моник леко изкачи стълбите нагоре и затвори вратата зад себе си. Както се бяха уговорили, тя щеше да остане там и да вдигне тревога, ако се наложеше.
Ухилен до уши, Гърка каза:
— Чудех се как тази работа по доставянето на храните ми падна в последния миг — и толкова добре платена. Би трябвало да се сетя…
— Какво стана със съвещанието? — попита Корт.
— Имам едно име за вас — на механик, както искате. Името му е Дейвид Буут.
— Трябва ми адреса, работното му разписание, скорошна снимка — каза Корт. — Утре ще уредим предаването на тези работи в тайник. Ще ти се съобщи по компютърната мрежа. Сега — за съвещанието.
— Не мога да разбера датата. Имахме я — трябваше да е след три дни — на четиринайсти, но я промениха, отложиха я най-малко с една седмица. И Сандхърст, и Голдънбаум не могат да присъстват до двайсет и първи този месец. Това означава, че най-ранната дата за съвещанието ще е двайсет и първи. Доколкото разбрах, вината за това е на ФБР. Ние препроверихме разписанията на пътуванията на тези директори, за да можем да установим за вас датата. Всичко беше наред. Но сетне ФБР поиска същите разписания и маршрути, и няколко часа по-късно съвещанието бе отложено. Нищо не мога да направя сега. Просто няма начин.
— Трябва да има начин — настоя Корт. — Не си го обмислил достатъчно добре. — Той направи крачка към мъжа. — На теб ти се плати за тази информация. Значи ще я доставиш. Ясно ли е?
— Какво да направя? Мислите ли, че не съм опитал? Сума ти пари пръснах наляво и надясно, за да се добера до нея. Ала всичко, до което стигнах, бяха няколко слуха без стойност.
— Като например?
— Нищо не струват.
— Искам да ги чуя.
— Нямам потвърждение от втори източник за нито един от тях.
— Дори и да е така, искам да ги чуя.
Едрият мъжага сви рамене. Потупа се по джобовете. Корт му подаде цигара и двама запушиха.
— Дори и директорите не знаят кога ще се състои съвещанието. Така ми казаха. Помолени били да си оставят по пет дни, в които да не пътуват, като се почне от двайсет и първи. Съвещанието може да се състои всеки един от тези пет дни. Не знам. Определят се нови разписания и маршрути за всеки от директорите, съгласно тези дати.
— Не мога да чакам до последната минута. Трябва да знам отнапред. Трябват ми тези разписания.
— Разбирам. Казах ви — тези слухове нямат никаква стойност.
— Какво още?