Но там бе Моник, която гледаше право към него. Той я предупреди с поглед и тя извърна глава.
— Приятелка ли ви е? — попита някак огорчено Кари.
— Колежка. — Той се наведе напред, можеше вече да достигне чантичката. — Невероятна досадница.
Кари избухна в пиянски смях, посипа с пепел роклята си и бързо я размаза.
— Знам какво имате предвид — рече тя. — Великолепно разбирам какво имате предвид.
Дагит разрови пепелника — търсеше още фасове от „Собрание“.
— Какво, по дяволите, правиш, Мичиган? — беше Мъмфорд, шефът на управлението.
Обяснението щеше да е твърде сложно.
— Хванахте ме — рече Дагит.
За късмет към тях бързо се приближаваше Лин Грийн. Тя привлече погледа на Мъмфорд още преди да каже:
— Мога ли да поговоря с теб за минутка, Кам?
Дагит я представи на Мъмфорд, при което Лин обясни и на двамата с тих глас, че във ФАА възнамерявали да изслушат дълго чакания запис от разговорите в кабината тази вечер. Току-що й бяха съобщили и тя вече се бе запътила към центъра на града.
Мъмфорд ги предупреди:
— Не искам това да се разчуе. Не и тук. Не и тази вечер. Пълно е с журналисти. Нека видим какво може да се направи. — А на Дагит рече: — Защо двамата не се измъкнете тихомълком. Аз ще ви извиня пред когото трябва. Обади се на Пол, ако откриете нещо.
— Ще ми угодите ли? — попита Дагит.
— Какво имаш предвид?
— Ако вие наредите нещо, ще напусна това място по-спокоен. — Той се огледа. Тълпата сякаш бе поизтъняла. Знаеше, че мнозина от най-важните клечки само се бяха мярнали и бяха напуснали, още преди самият той да дойде на приема. — Наредете на хората по безопасността да прегледат още веднъж района и автомобилите. Така ще съм по-спокоен.
— Имаме някакъв проблем ли? — попита Мъмфорд?
— Просто едно съвпадение. Нямам доказателства. Навярно е излишно. Но един грам предпазни мерки в повече…
Мъмфорд кимна:
— Ще предам на когото трябва.
Минута по-късно Дагит откри Кари в компанията на колега пушач. Смееха се. При звука на смеха й го щракна ревност.
Дагит поздрави непознатия с кимване и каза на Кари с извинителния глас на любовник:
— Ако щеш вярвай, но трябва да замина. Има едно съвещание… — Той потърси в погледа й нотка на разбиране. Видя само болка.
— Разбира се — рече тя, събирайки всичките си сили. — Случва се, нали?
Успя да скрие болката в гласа си, макар че очите й разкриваха истината и той си помисли, че ако не успееше да я убеди, можеше и да я изгуби. Тя изглеждаше спокойна и уравновесена, самото достойнство и сдържаност, а на него му хрумна, че бе истински щастливец да има такъв човек до себе си.
— А какво ще правим с Дънкан? — попита тя. — Искаш ли да отида при него?
Той не бе помислил за това. Съвещанието можеше да отиде с часове; не знаеше колко щеше да продължи.
— Можеш да се обадиш на мисис Кайък. Много ще ми помогнеш. И аз бих могъл да се обадя, ако…
— Не, аз ще го направя. Всичко е наред.
Но не беше. Той го знаеше, ала тя криеше истината, надянала изражение на сила и издръжливост. Беше я подложил на изпитание. То граничеше с психологическо оскърбление, помисли си той — начинът, по който проваляше обещание след обещание. А танците — тук той бе майсторът. Танците бяха докарали жена му, майката на сина му, да търси утеха в алкохола. А сега той се виждаше там, където бе започнал. Виждаше как не можеше да се промени — кораб, поел право към скалите, носен от неумолимите течения, които не му позволяват да смени курса си.
— Имаш ли транспорт? — попита тя и се порови в чантичката си. — Можеш да вземеш колата ми.
— Не, не бих могъл.
— Глупости. Разбира се, че можеш. Креншоуви са още тук. Ще ги помоля да ме откарат. — Тя му подаде ключовете. — Няма проблеми.
Той взе ключовете.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
Дагит усещаше, че Лин го чака и погледна през рамо към вратата. Когато пак погледна Кари разбра, че двете жени се гледаха предизвикателно. Без да сваля поглед от Лин, Кари попита с омекнал глас, сигурно вътрешно кипеше: