— Това съвещание с нея ли ще е?
— И тя ще присъства. — Не искаше тонът му да е гузен, но го чу точно такъв.
Тогава тя го погледна с такава дълбока тъга, толкова уморена от борбата си, че му се стори, че ще заплаче. Припомни си думите на десетки техни караници и му се искаше те никога да не бяха съществували. Представи си щастливите им дни и се почуди къде ли бяха отлетели. Видя изписаната по лицето й агония на поражението; беше като вцепенена и далечна. Рухна от присъствието на Лин, помисли си той и ведно с това го бе отписала. Навярно — завинаги.
Той стисна здраво ключовете в ръката си, наведе се и целуна топлата, но не и приятелска буза.
— Благодаря ти — рече й нежно той. Усети как кожата на лицето й се набръчка в иронична усмивка.
Когато на вратата се обърна назад, тя все още стоеше там, все със същото стоическо изражение на лицето.
Корт, чийто стомах се бе свил при приближаването на Дагит, се почувства безсилен и безпомощен, когато той взе ключовете. Този мъж бе истинска напаст. В един съвършен свят той би трябвало да може да разпилее чантичката, да открадне ключовете, да си свали отпечатъци от тях и сетне тайно да ги подхвърли в тази сграда, така че да бъдат намерени и евентуално да й бъдат върнати. А сега се налагаше да измисли нещо друго. Намесата на Дагит обаче засили у него решимостта му да надникне в куфарчето. Колко поетична справедливост: неговият преследвач да му предостави сам последната и най-важна част от информацията, която ще осигури успеха на операцията му! Да, това трябваше да е Дагит!
И трябваше да стане скоро.
— Вашият съпруг ли бе това? — попита той Каролайн, макар че прекрасно знаеше, че не бяха женени.
— Не… не… — каза тя с измъчения глас на влюбената жена, която се бори да запази разума си. — Просто приятел.
15
— Виждаш ми се угрижен — рече Лин и почука по стъклената врата, за да извика охраната, която да ги пусне.
Униформеният мъж стана от стола си и приближи бавно. Въпреки големия си изпъкнал корем и широките си рамене, той изглеждаше нищожно дребен в огромното свободно пространство на фоайето в сградата на ФАА.
Дагит видя неясните им образи върху стъклото. Изглеждаха добре двамата. Красива двойка. Каза:
— По-скоро съм нервен. Ако шейсет и четири бъде обявен за нещастен случай, ще изгубя връзката с другите разследвания: Бернар и Уорд. Ако шейсет и четири е саботаж — а аз мисля, че е така — тогава трябва да узная как е бил осъществен, особено сега, преди Корт да е получил нова възможност. В този момент записът на разговорите е мое разследване.
Пазачът се приближи до тях. И двамата подадоха значките си през прозорчето.
Тя му каза:
— Ще направя каквото мога, Кам.
— Знам.
Тя спусна ръка надолу, хвана кутрето му и го стисна в момента, когато вратата се отвори. За един миг пръстите им останаха съединени.
Вече отдалечили се от пазача, докато вървяха към асансьорите из просторното, настлано с каменни плочи фоайе и потракването на токчетата й отброяваше ритъма, тя рече:
— Има нещо, което не можеш да ми кажеш, нали?
Той натисна със сила бутона за повикване на асансьора.
— Винаги има такива неща, нали така? — попита той. — Ама и моята работа е една!
Бариера от секретна информация разделяше двата му свята — професионалния и личния. Беше започнал да ненавижда това. Първоначално секретната информация го изпълваше с усещане за собствената му важност и придаваше първостепенно значение на работата му. Но с годините той бе започнал да осъзнава що за пречка създаваше тя. Никога не можеше напълно да се разкрие пред друг човек; не можеше у дома да разбули тайните си, на работата — не можеше да сподели страховете и тревогите си. Куфарчето му — натъпкано с тайни — му тежеше като котва. Той се чувстваше закопчан за него, към тази бездушна материя, затворник на собствената си, придобита важност. Поради него той се бе превърнал от напълно нормален човек в една загадка. Никой не го познаваше изцяло. Нито Кари. Нито Дънкан. Не беше сигурен дали вече сам познава себе си. И чувствата му бяха станали строго секретни.
В момента, когато вратите на асансьора в сградата на ФАА се затвориха в девет и трийсет, в горещата и влажна нощ в средата на септември, той осъзна, че Кари бе абсолютно права: тя имаше нужда да бъде повече с него; Дънкан също имаше нужда да е повече с него; самият той имаше нужда да е повече със себе си. Беше се надявал силно да постигне справедливо възмездие за онези, които бяха отговорни за катастрофата на полет 1023. Сега, след като бе получил такава възможност, той се чувстваше смазан от тежестта на отговорността.