„Втори пилот: Добра скорост…“
— Установили са добра скорост на изкачване. Всичко върви както е планирано. Носът е повдигнат на десет градуса.
Допълни го южняшкият акцент на Смит:
— Следващият глас ще е на командира — Бил Дънлоп. Той ще нареди да се приберат колесниците.
„Командир: Прибери колесниците. Елерони на десет.“
Хамет каза:
— Сега би трябвало да чуем как кулата ги предава на управлението на полетите.
„Радио: Обадете се на управлението на излитащите полети.“
Коул рече:
— Пак искам да подчертая, че аеропланът е във въздуха и се държи нормално. Точно така и би трябвало да бъде.
„Втори пилот: Роджър. Бил, скорост на вдигане на елероните. Имаш необходимата скорост.“
— Всичко е таман — обясни Коул. Подскачащият му крак отвличаше вниманието на Дагит, който се опитваше да се съсредоточи върху записа.
Мики Томпкинс, който сигурно бе изслушал стотици подобни ленти, каза:
— Следващото изреждане не си струва труда да бъде изслушвано. Минават го нормално. Всичко все още е напълно в ред, до самия край на записа.
Хамет рече:
— Съгласен ли сте, мистър Коул? Да го прескочим ли?
Коул кимна в знак на съгласие.
„Радио: Шейсет и четири Браво, тук е управлението на излитащите полети. Завийте наляво до три-пет-две. Изкачете се и останете на петстотин и трийсет.“
Дагит бе изумен от спокойния, професионален характер на всички разговори. Шейсет тона стомана, алуминий и пластмаса се издигаше с двеста мили в час. Стотици ключове, копчета и два щурвала го държаха във въздуха. А тези мъже говореха така, сякаш четяха инструкция за ползване на електрическа самобръсначка.
„Втори пилот: Роджър — три-пет-две. Петстотин и трийсет.“
Томпкинс спря лентата и каза:
— Точно в следващия миг разбираме за бедата на борда. Слушайте внимателно — и пусна записа.
Дагит чу слабото изпукване. И сетне същия, удивително спокоен глас на човек, който някъде дълбоко в себе си би трябвало да изпитва чиста паника. Но дори и да е било така, по нищо не личеше.
„Командир: Имаме пожар в кабината. Пийт, под седалката ти.“
Дагит се опита да си представи нещата.
— Пожарът под седалката ли е? — попита той. — Това ли искаше да каже?
— Едва ли — отвърна Коул и кракът му се замята като в див суинг. — Пожарогасителят в кабината е под седалката на втория пилот. Моето тълкувание е, че Бил Дънлоп напомня на втория пилот, че гасенето на пожара е негова работа. — Той замълча. — Други мнения?
Томпкинс рече:
— Може и да е така, но шумът от пожара — ако чуваме него — е по-отчетлив в микрофона на втория пилот. Мисля, че мистър Дагит има известно основание.
— Нека го чуем докрай, Мики — нареди Хамет.
„Втори пилот: Пожарогасителят… Мамицата му…
Командир: Предприемаме действия за избягване на пожара. Моля за аварийно кацане.“
И отново присъстващите в стаята останаха безмълвни. Дори и повторенията изобщо не премахваха усещането за внезапност на случилото се.
Лин Грийн рече:
— Как можем да си обясним интонацията на втория пилот? Да не би да иска да каже, че не може да извади пожарогасителя?
— На мен така ми прозвуча — съгласи се Дагит.
Смит каза:
— Интонацията определено показва паника. При нормални обстоятелства никога не бихте чули Пийт да се изразява така в пилотската кабина.
На Дагит това му бе ясно и без друго.
Коул погледна към Лин.
— Мисля, че това е малко вероятно, мис Грийн. Под седалката на втория пилот няма нещо, което би предизвикало пожар. Приборите — да, по конзолите — може би, но не и нещо и под седалката на втория пилот.
Ако бяхме спрели Бернар в Л. А., помисли си Дагит, нямаше да изслушвам всичко това.
В края на записа той реши да изрази своето становище, преди другите да са започнали да оформят погрешните си, по негово мнение, заключения. Той заговори за пръв път:
— Вие сте специалистите, аз не съм нищо повече от един наблюдател тази вечер, но не е ли възможно, като се има предвид лекото покашляне, което чухме, пожарът да е следствие от малка експлозия?