Знахаря дръпна завесата.
— Какво беше това?
— Старият пръдльо издаде звук.
— Не той разтресе земята, нали?
Свих рамене.
— Не знам за това. Но знам, че Господарката иска да предприеме още един удар върху Наблюдателницата — обясних положението там. — Не е ли добра идея да я обкръжим всичките? Най-накрая да се възползваме от факта, че те не могат да спрат враждата помежду си?
— Точно това правим през последните пет години. Повече или по-малко. Не ми харесва идеята тя да се връща там. Би трябвало да се снишава до сутринта. Място като Наблюдателницата би могло да се превърне в смъртоносен капан, ако го нападат сенките.
— По-добре тогава да се тревожим за здравето на Дългата сянка — казах аз. — Ако благосъстоянието на Портата на сенките зависи от неговото положение.
— Хм.
— Много от ненормалните неща, които той стори през последните няколко години, се дължат на манипулациите на Ловеца на души и Кина. Но Дългата сянка го тресеше параноята по отношение на сенките двадесет години преди някой от нас да се покаже по тези земи. Той е убеден, че те са навън, за да го спипат. Ами ако е прав? Какво ще стане, ако го получат? Не знам какво се случва с човек, когато дойдат сенките, освен че загива ужасяващо. Ако една от тях убие Дългата сянка, дали това ще отвори Портата на сенките? Заради това ли така упорито се опитват да го спипат?
— Не знам. Ще трябва да попитам Едноокия.
— Къде е малкото лайно? Би трябвало да се навърта наоколо, вместо да играе тонк.
— Тонк?
— Преди известно време псуваше, защото искаше да се върне в дупката си. Намерил някакъв лапнишаран, който се навил да играе.
— Наговорил ти е глупости, Мъргън. Никой в тази войска вече не е достатъчно тъп, за да играе карти с него. Може би е отишъл да се напие. Защо не прескочиш там и…
— Изцеден съм. Това е една от причините да търся Едноокия. Нищо повече не мога да дам от себе си.
Знахаря въздъхна и започна да надява на главата си крилатия шлем на Създателя на вдовици.
— За какво да се оглежда?
— Би трябвало да следи Господарката и какво се случва в стаята на Дългата сянка. Обаче ще се наложи да се бори с Пушека за всяка крачка. Малкото лайно наистина се връща в своята предишна бъзлива същност. Не иска да се доближи до това или онова, или… Няма значение. Кажи му, че ако види нещо, което Господарката трябва да знае, може да я предупреди, заставайки на равнището на погледа й, точно пред нея, и да закрещи. Тя няма да схване всичко дума по дума, но ще разбере, че има нещо важно и ще прозре идеята.
Знахаря се намръщи. Той наистина се безпокоеше от завръщането на Господарката в Наблюдателницата. Попита ме:
— А ти? Можеш ли да допълзиш до дупката си?
Подсладената вода ми беше дала достатъчно сила, за да нападна някаква корава кифла и парчета от пиле, толкова кльощаво, че не е имало сили да избяга от щабните готвачи.
— Аха. Тръгвам. Ще ми се да си бяхме взели повече добитък. Бих прерязал нечие гърло за голямо парче недопечено говеждо.
— Предполага се, че Едноокия е изплел мрежа от заклинания наоколо, за да направи мястото непроницаемо за сенките. Но ми се иска да вземеш и този амулет. Просто за всеки случай.
Никога не е мъдро да разчиташ на Едноокия на сто процента. Понякога става немарлив. Друг път забравя. А и се случва да е твърде мързелив.
— Донеси знамето на връщане — каза Знахаря. — После мога да дам този амулет на някой друг.
— Още ли искаш да мина през дупката на Едноокия? Сега съм по-добре.
— Аз ще се оправя с него. Ти си почини. Ако случайно си се обърнал към някоя религия, докато не съм гледал, помоли боговете си да ни прекарат през остатъка от нощта.
За щастие, от нея не оставаше много. Не след дълго сенките трябваше да си търсят убежища. Играта щеше да се обърне. Войниците щяха да прекарат часовете от деня в преследването им.
По времето на нашия разговор чухме няколко далечни писъка.
— Аха — канейки се да потегля, отбелязах: — Дали повечето от глупаците, които не пожелаха да си свършат работата или да си създадат неудобство, сега са мъртви?
— Предполагам. Струва ми се, че сенките все пак се учат от своите успехи. И от провалите си.