Най-добрите прорицатели никога не грешат, защото не оставят следа върху камъка.
Магията със Сари внезапно повехна. Тя изглеждаше смутена, сякаш ме усещаше да се отдръпвам. Загърчих се, но не успях да задържа позицията си.
Нещо в истинския свят настояваше да привлече вниманието ми.
Докато се измъквах от килията на Сари, няколко жреца нахлуха там. Един от тях попита:
— С кого говореше, жено?
— С духове — отговори моята любима, показвайки най-сладката си усмивка.
80
Отначало си помислих, че обратно ме върна просто парче камък, което ми убиваше на задника. Болеше ужасно. Но докато го отмествах изпод себе си, почувствах движение на фона на звездите на юг от мен. Един глас попита:
— Сега буден ли си, Знаменосецо?
Синдаве.
— Без всякакво съмнение. А имах толкова чудесен сън.
— Понеже Стареца иска да ни държиш под око, помислих си, че ще е от полза да видиш какво се случва — за разлика от повечето Нар, Синдаве имаше чувство за хумор. То включваше значима непочтителност към властта, макар и самият той да я представляваше. Трябва да е докарвал Могаба до лудост преди, когато бяха най-добри приятели. Освен ако Могаба не е започнал със същия маниер и го е надрасъл. Много от вкиснатите дърти пръдльовци в началото са били свестни момчета.
Наложи се да се претърколя на ръце и колене, за да намеря опора да стана.
— Вкочанен съм като дънер — измърморих аз.
— Купи си по-добър дюшек.
— Онова, от което се нуждая, е по-добро тяло. Например някое, около петнайсет години по-младо. Добре. Какво става?
— Мислех си, че ще поискаш да видиш какво се случва с Портата на сенките.
— Нищо лошо, очевидно, иначе нямаше да педерастееш в мрака. — Тази вечер липсваха огньове. Нямаше и други смели души, бродещи наоколо като Синдаве. Но най-забележителната липса беше тази на летящите огнени кълба. От далечната страна на Наблюдателницата долитаха случайни гърмежи.
Синдаве посочи нагоре, макар и да не беше необходимо. Можех да почувствам Копието. То изглежда се пробуждаше. Успявах да видя искрите, когато сенките тестваха моите кожени ремъци. Усетих объркано движение отвъд проблясъците.
Изобщо не изпитвах страх.
Преди ужасът властваше неизменно всеки път, когато имаше сенки достатъчно наблизо, за да бъдат усетени. Сенките станаха по-енергични. Същото сториха и искрите. Те започнаха да пращят и гърмят. Войниците показаха забележително самообладание. Нито един не полудя и не изпъстри склона с огнени кълба. Те също не се страхуваха. Или вероятно просто бяха достатъчно опитни, за да разбират, че можеш да се прецакаш и сам. Особено след изпитанието през миналата нощ.
Глупавият и нервният щяха да приключат ей там, в онзи окоп, който оцелелите бяха изкопали без никакъв ентусиазъм.
— Небето се прочиства — забелязах, може би просто за да кажа нещо. Над възвишението напред то беше толкова ясно, като по времето, когато призрачната ми разходка ме отведе над облаците.
— Хм — Синдаве рядко прахосва думи за незначителни разговори.
— Разпознаваш ли някои от тези съзвездия? — аз не можех. Сякаш разглеждах напълно чуждо небе.
— Твърде много звезди, за да видя някаква форма.
— Примката — каза глас иззад мен. Сепнах се. Не бях чул да приближава някой. И не бих очаквал точно този „някой“ да се движи тихо.
— Майко? — искрите от Портата на сенките създаваха достатъчно светлина, за да разкрие къде стоеше тя. Форма, която вероятно беше Тай Дей, се зададе зад нея, взирайки се в южната нощ.
— Това беше в книгата на моята майка. Част от приказка, която никой не разбираше. Нито пък някой изобщо знаеше откъде е дошла. Тринадесет звезди, които образуват примка.
Не видях нищо подобно. И го казах. Майка Гота трябва да бе запратена в друго столетие, толкова нетипична за характера си беше станала. Сграбчи ме за ръката, дръпна глава ми надолу, накара ме да се взра по протежение на показалеца й. Накрая признах:
— Виждам нещо, което прилича на обърнат нагоре черпак за вода точно там, над онова, което трябва да е хоризонтът.
— Това е, ти глупав Каменен войнико. Три звезди са закрити от земята — тя остана особено напориста.
— Ти разпознаваш съзвездието, при три липсващи звезди, от описание в детска приказка?
Особено ослепително пращене сред кожените ремъци разкри жената, която ме зяпаше, украсена с изражение на дълбоко объркване. То освети и чичо Дой зад нея. Той носеше израз на раздразнение, който изчезна в момента, когато осъзна, че можех да го видя.