— Защо?
— Пази си я — той се ухили отново. Усмивката му зарази всички наоколо. Знахаря заговори на насъбралите се хора: — Смятам, че всички знаете какво е следващото, което се очаква да направите. Починете си.
Как така всички знаеха какво се очаква да направят? Малкото, което спомена на всеки, изглеждаше извънредно неясно.
Знахаря се взираше в Господарката. Тя изглеждаше на ръба на припадъка. Работата изморяваше, но нейното изтощение беше отвъд онова, което човек би очаквал.
Корав човек е моят капитан. Но чувствата му понякога са очевидни. Усеща се болката му за жената, която обича.
— Лебед. Навъртай се наоколо. Искам да говоря с теб.
Бях учтиво поканен да разкарам нежелания си задник и да си почина.
26
Исках да спя. Чувствах се изморен, въпреки незначителните ми физически усилия. Но когато се оттеглих в каруцата на Едноокия, лежах неспокойно, въргаляйки се насам-натам. Навън майка Гота беше заета с безкрайните си оплаквания. Очевидно бях само второстепенно действащо лице в нейния набор от проблеми. Чичо Дой се очертаваше като звезда. Хон Трей беше звезда. Сахра също, задето се беше съгласила с Хон Трей. Или защото Хон Трей беше на нейна страна. Вещици, и двете. Тай Дей не се обади повече от обичайното. Той може би искаше да вметне факт или два, но неговата майка никога не му даде възможността.
Същите стари, древни неща, които занимаваха майка Гота. През повечето време вече не я чувах изобщо. Чудех се дали може да я засегнеш дотам, че да млъкне.
Тя ме накара да се замисля за жената, която обичах.
Обръщах се, мятах се и се борех с болката. Помислих си, че може би отслабва. И, разбира се, чудех се правилно ли беше. Дали не извършвах предателство спрямо Сари?
Напомних си, че съм възрастен мъж, привикнал на тежък живот, и не би трябвало да се оставам в капана на подобно обсебване, независимо колко голямо съкровище беше Сахра.
Отнесох се в онова състояние, в което не си напълно заспал, но не си и буден.
В което можеш да си преправяш сънищата, докато сънуваш.
Внезапно се върнах в миналото, запратен през времето от порив на смях и подигравателен глас, който ме питаше къде съм бил. Не го очаквах след толкова време, но и не ми отне контрола. Сега вече бях обигран.
Без да съм изненадан, не се чувствах изгубен или дезориентиран. Бях бродил с призрака достатъчно, за да развия някаква издръжливост. Опитах се да овладея нещата, точно както постъпвах навън с Пушека. Обкръжаващата ме аура на забавление се превърна в тревога. Направих бързо завъртане през измеренията и точно там зърнах основната заподозряна — Ловеца на души, коленичила над някакъв набор от магически предмети близо до огън, някъде в обраслите с прещип подходи към Чарандапраш. Мой ред да се забавлявам. Дори и да нямах контрол, сега знаех кой ме манипулира.
Сега, как да проследя следващия й ход?
Смехът на гарваните ме обгърна. Сякаш нямаше значение, че знаех кой го прави. Звучеше като Ловеца на души по начина, по който беше описана в аналите на Знахаря. Хаотична сила, на която рядко й пукаше какво се случва, докато си играе.
Опитах да се да си спомня къде бяха точно сега онези анали. Може би си заслужава още един поглед към Ловеца на души. Или дори продължителна задушевна среща със Знахаря. Той познаваше Ловеца на души по-добре от всеки друг оцелял смъртен, включително собствената й сестра. Не вярвам, че Господарката не познава мисленето на сестра си. Може би не я интересува.
Вероятно виждах неща, които не бяха там. Какво знаех наистина, че си мисли Господарката? Не бях разменил с нея и сто думи през изминалите три години. Преди това нашите взаимоотношения бяха ограничени до информацията, предназначена за аналите.
Кискането на гарваните се превърна в налудничавия кикот на Ловеца на души. Един глас каза:
— Не си мисли, че след всичко това днес ми е до игри.
Голяма невидима ръка ме сграбчи и ме запрати в брулена от ветровете тъмнина. Завъртях се като подхвърлен орех, въпреки че това беше само сън.
Опитах да се контролирам по същия начин, както правех, когато бродех с призрака. Още веднъж успях да поема контрола. Усещането за въртене изчезна. Докато то отслабваше, чувството за място и време се завърна, заедно със способността да виждам. Гледката не ми се стори добра. Тя беше близка и неясна, както Хагоп описваше влошеното зрение при старостта. Но аз бях в джунгла. Дали я познавах? Беше джунгла. Бях виждал няколко и всичките доста си приличаха, като не можеш да видиш ясно на повече от двадесет крачки. Прекалено много буболечки. Приглушено пищене на хиляда птици. Двойка от тях попадаше в зрителното ми поле. Забелязах, че май ме виждаха доста добре. Аз бях причината за цялото това вълнение.