Трябваше да помисля върху това.
33
Знахаря остави всички да си отпочинат напълно, преди да подеме, както се надяваше, финалния щурм срещу защитата на сенчестите. Аз имах треска или вероятно нещо, което бях пипнал от моментната близост с Кина — горещо изпотяване, редуващо се с треперене от студ. Така че не излизах навън, за да шпионирам враговете ни.
Нямаше значение. Стареца можеше да клюкарства с гарваните си.
На отбранителните линии, които Дългата сянка смяташе за така критични, нямаше никакви сенчести. Докато бездействахме върху отпочиващите си задници, Могаба и неговите капитани предприеха придвижване на войниците си. Те дори опитаха да унищожат припасите, които не можеха да влачат със себе си, но бяха изпреварени от бдителната шадарска кавалерия.
Смъртта е вечност. Вечността е камък. Камъкът е мълчание. Камъкът е разбит.
В нощта, когато вятърът вече не стене и малките сенки отиват да се крият, камъкът шепне. Камъкът говори понякога. Понякога изпраща своите деца да се спуснат в бездната. Понякога филиз от пъстра мъгла се издига, за да погали фигурата, прикована към килналия се трон.
Сенките офейкват игриво в равнината, блестяща на лунната светлина, като се поглъщат една друга и стават все по-силни. Спомените им са също толкова стари като камъка. Те си спомнят свободата.
Понякога тронът се приплъзва с една милионна от инча, все повече накланяйки се. Сега се случва все по-често.
Камъкът потръпна. Вечността се подсмихва презрително, докато поглъща собствената си опашка. Студеното празненство е почти приключило. Дори смъртта е неспокойна.
34
Можех да чуя как Едноокия кълне съдбата изобщо и специално някои талианци ведна. Едното колело на каруцата се беше заклещило между скалните късове и войниците не го измъкваха достатъчно бързо, за да удовлетворят малкия магьосник. Цяла сутрин той беше в отвратително настроение. Предполагам, че Едноокия си мислеше как няма да продължим на юг, след като спечелихме при Чарандапраш. Явно смяташе, че Стареца ще се задоволи да окупира прохода, после да се оттегли на по-топъл климат и да изчака лятото.
„… Къде щеше да отиде Дългата сянка? Вкъщи. И поради земетресението «вкъщи» беше сграда, която скоро нямаше да бъде завършена. Така че, за къде беше голямото бързане? Що за тесногръд фанатик няма да даде почивка за едно добро напиване след спечелена победа — толкова значима и очевидно окончателна?…“
Едноокия изприказва всичко това и много повече от минутата, когато Знахаря му нареди да потегля. Едноокия не беше щастлив войник.
Беше дори още по-нещастен, защото аз се возех. Странното редуване на треска и вледеняване продължаваше да идва и да си отива. Капитанът го сметна за добро извинение да ме държи близо до Пушека, като редовно ме предупреждаваше да внимавам с времето. Не му споменах, че броденето с призрака ставаше все по-непривлекателно, защото навън беше страшно. Не бях разказал досега и на Едноокия. Знаех, че трябва. Нямаше да мога да се понасям изобщо, ако се случеше нещо, защото не ги бях предупредил.
Но и не исках да разлайвам кучетата. Едноокия не спомена да е попадал на нещо необичайно при случайните му пътешествия навън. Може би давах малко повече власт на въображението си.
За момента бях в доста добра форма. Малко разтресен от друсането на каруцата, но нито трескав, нито борещ се с мраз. Може би подходящ момент да хвърля един поглед.
Навън Едноокия изръмжа нещо на Тай Дей.
— Не е добра идея, Едноок — сопнах се на наречието на Градовете на скъпоценните камъни. — По-скоро ще ти срита задника, преди да те погледне.
— Ха! Това ще е интересно! Да видя какво прави Джоджо. Може даже да го събудя.
Като повечето членове на Отряда, Едноокия си имаше телохранител Нюен Бао. Неговият беше Чо Дей Чо — толкова ненатрапчив и неамбициозен като телохранител, колкото никога не съм срещал. Мотаеше се наоколо само защото племенните старейшини го бяха наредили. Не изглеждаше да проявява голям ентусиазъм да пази Едноокия от самия него или от кой да е друг. През последния месец не бях виждал Чо и четири пъти.
Не успях да открия Ловеца на души. Знаех, че беше тук, въпреки че Пушека не се бореше с мен. Тя действаше под заклинание, което я криеше от подобно проследяване. Въпреки това можех да предположа къде се намира приблизително по маршрута на гарваните в планините на запад от нас. Огледах се за променливата приятелка на Едноокия Лиза Боуалк, но от нея също нямаше следа. Нито успявах да уточня положението на Могаба и двамата Нар, избрали да останат с него, когато той дезертира от Отряда, за да служи на Господаря на сенките.