Гневът продължи да напредва, макар и да не виждах нищо, когато погледнах назад. Мисля, че не ме настигна. Но без действително да преминавам през нещо, внезапно се озовах на друго място. Над главата ми имаше купол, пълен със звезди. Но не се виждаше луна. Бях високо във въздуха. Не успях да различа никакви ориентири по земята.
Беше като броденето с призрака без призрак. Само дето не можех да кажа на Пушека къде да отиде и да стигна там почти мигновено. Успявах да се движа, изглежда, въпреки че беше трудно да се каже… Трябваше да имам ориентири, осъзнах аз. Отблъснах паниката.
Мислех. Наистина разполагах с посоки. Знаех кое е горе и долу. Имах над главата си звезди — толкова многобройни, че почти надхвърляха познатите съзвездия, обикновено използвани за ориентиране. Бедата бе, че не бях изучавал отблизо южното небе. Всяка направена от мен астрономическа навигация би била само малко по-добра от предположение.
Долових слаб полъх на разложена плът. Този повей ме накара да се обърна към звезден куп, който смътно си спомнях да виси близо до северния хоризонт през пролетта. Три от звездите в него, много ярки, образуваха плосък триъгълник. Звездата на върха на триъгълника припламна и избледня. За нея бях слушал много легенди, повечето неприятни. Не бях отблизо запознат с тях.
От тази височина можех да видя четвърта звезда в съзвездието — също толкова ярка, под другите три. Спомних си, че съм забелязвал тази формация, когато Отрядът беше все още далеч на север от Талиос. Колко ли нависоко бях? Или се намирах някъде далеч на север от Киаулун?
Престанах да се рея напред и започнах да се спускам към земята. Озовах се над район, където земеделието беше изключително подредено, колективно, най-ефективно експлоатиращо хората, животните и оборудването, като различните дейности бяха подредени в кръг около централно имение със селца и отделни жилища, подредени във върволица като спиците на колело. Приготовленията за пролетния посев личаха, макар че по полето нямаше работници през нощта.
Подминавах кръг след кръг. Обработваемата земя се редуваше с ивици гора. Предположих, че е източник на строителни материали, въглища и дърва за огрев.
Бях чувал за района. Намираше се в сенчестите земи западно от Киаулун. Дългата сянка беше експериментирал с ефективно земеделие, опитвайки да произведе повече с по-малко работна ръка, така че да освободи хора, които да строят Наблюдателницата и да служат в армиите му.
Не бях чак толкова далеч от собствената си банда.
Насочих се на изток. След време, сторило ми се като часове, съзрях блясъка на огньовете, горящи в руините на Киаулун. Открих нашия участък от лагера, после собствения си подслон. Чувствах се достатъчно уверен в състоянието си, за да се позанимавам с малко експерименти.
Отне ми само няколко мига да разбера, че, макар и да не можех да преминавам през стена или дори през одеялото, което Едноокия беше провесил като врата, бях в състояние да плъзна гледната си точка през пролука или дупка, твърде тясна за змия или мишка.
Не можех да се движа напред и назад във времето. Бях ограничен в настоящето на спящата си плът.
Контролирах съня. Той изглеждаше реален. Онова, което видях от лагера, беше точно каквото би трябвало да представлява, докато спях. Въображението ми не беше достатъчно добро, за да пресъздаде цял сънуван свят, който да е също като истинския. Възникна голям въпрос.
Дали щях да успея да го направя отново? Броденето винаги ли щеше да бъде извън контрола ми, по начина, по който непрекъснато пропадах през реалността в ужасите на Деджагор?
Ако преживяването щеше да е еднократно, то си струваше да се възползвам от него възможно най-добре.
Пропълзях обратно навън в студа, който не усещах. За секунда си мислех да се насоча към равнината, но дори самата идея предизвика мигновено, мощно отвращение. Може би по-късно.
Вместо това се запътих към планините.
Щях да шпионирам Ловеца на души. Много отблизо. Оказа се, без да смущавам гарваните. Те останаха заспали. Също както и господарката им.
Нейната компания беше напуснала. Проклятие, няма да науча нищо.
Можех да отида над Наблюдателницата и да видя какво правеха всички… Забелязах слабо сияние от изток. Зората приближаваше. И започнах да усещам натрапчив импулс да се насоча към сигурността на плътта. Поривът ставаше все по-силен, заедно с нахлуването на светлината.
Потеглих към тялото си, чудейки се дали сега не съм призрачен сомнамбул.