Биллали откровено си призна, че в самото начало дал заповед да ни убият, но дошъл пратеник от „Тя, на която всичко се подчинява“, със заповед да се пощади живота на белите хора и да се доведат тук…
— Прости ми, татко мой — го прекъснах аз, — ако вярно съм разбрал, „Тя, на която всичко се подчинява“, не живее тук; как е могла тогава да знае за нашето пристигане?
Биллали се обърна и като видя, че сме сами — Устана изчезна, когато Биллали започна да говори — каза със странна усмивка:
— Та нима във вашата страна няма човек, който вижда не само с очите си и чува не само с ушите си? Не питай! „Тя“ знае всичко!
Вдигнах рамене. Биллали продължи, казвайки, че не бил получил по-нататъшни наставления за нас и че трябва да се види с „Тя, на която всичко се подчинява“, за да узнае желанието й.
Разбрах, че „Тя“ е кралицата на народа Амахаггер и попитах стареца: дълго ли време ще отсъства? Биллали отговори, че той ще се завърне след пет дена, защото трябвало да измине много мили по блатата, докато стигне там, където „Тя“ живее. После той добави, че в негово отсъствие за нас ще се грижат, и че напълно е уверен в благоприятния за нас отговор. В същото време той не скри от нас, че всеки чужденец, който се е появявал в страната им, веднага бивал осъждан на смърт, която той не иска да описва, за да не оскърби нашите чувства. Това се вършело по заповед на кралицата, която никога не се опитвала да спасява чужденците.
— Възможно ли е това? — възразих аз. — Вие сте вече стар; по какъв начин е могла „Тя“ да осъжда на смърт през живота на вашата баба, когато едва ли е била родена?
Вместо отговор, Биллали само се усмихна странно и мълчаливо ни се поклони; цели пет дни го нямаше.
След заминаването му, започнахме да обсъждаме положението си. На мен не се харесваше споменаването на тайнствената кралица: „Тя, на която всичко се подчинява“, която толкова безпощадно е убивала нещастните чужденци. Лео също беше смутен, но се утешаваше с мисълта, че „Тя“ без съмнение, е оная личност, която се споменава в надписите върху съда, оставен от баща му; още повече, Биллали намекваше за нейното могъщество и възраст.
Бях толкова поразен от всичко станало, че предложих да се окъпем; от това всички твърде много се нуждаехме.
Казахме желанието си на един човек на средна възраст и с необикновено злобна физиономия, който очевидно беше поставен да ни надзирава в отсъствието на „Бащата“ на племето. Запалихме лулите си и излязохме от пещерата. Около входа много народ дебнеше да ни види. Когато се появихме с димящи лули в уста, те веднага изчезнаха, вярвайки, че сме магьосници — нашето огнестрелно оръжие не беше произвело такава суматоха. Побързахме към потока, дето хубаво се изкъпахме. Много от жените, включително Устана, последваха нашия пример.
Върнахме се при залез-слънце. Пещерата беше пълна с хора, събрали се около огъня; бяха запалени няколко огъня; те вечеряха при светлината на лампи, окачени по стените. Тия глинени лампи бяха грубо направени и имаха всевъзможни форми; повечето бяха от червени глинени гърнета, напълнени с разтопена мас, с фитил, прекаран през дървен кръг, закрепен в горния край на съда. Този вид лампи изискват постоянно наблюдение, защото угасват, щом изгори фитила.
Ние наблюдавахме тия намусени хора, които вечеряха мрачно и мълчаливо, докато ни омръзна да ги гледаме; предложих да отидем да спим.
Нашият надзирател мълчаливо стана от мястото си, вежливо ме хвана за ръка и се упътихме към един от малките коридори. Озовахме се в стая, издълбана в скалата. Имаше голям камък, около метър висок, който служеше за закриване на входа. Нямаше нито прозорец, нито мебели. Като се огледах внимателно, дойдох до заключение, че това е гробница; тая мисъл ме накара да настръхна, но бях решил да спя където и да било, прогоних обзелия ме страх, доколкото бе възможно и се върнах да взема завивката си, която беше донесена при другите вещи. Там срещнах Джоб, на когото бяха дали също такава „стая“, но той бе решил по-скоро да пренощува под открито небе, отколкото в „това ужасно място“. Той помоли да дойде при мен; аз останах много доволен от желанието му.
Нощта мина спокойно, ако не се смята моя кошмар. Сънувах, че съм погребан и се задушавах от ужас. Събуди ни силен тръбен звук. Отидохме до поточето да се измием, после ни донесоха закуска. Докато закусвахме една не много млада жена се приближи до нас и публично целуна Джоб. Никога няма да забравя израза на ужас и отвращение, изписани върху лицето му. Понеже той не обичаше жените — цялата омраза се бе отразила върху физиономията му. Той скочи на крака и я отблъсна.