— Никога, за нищо на света! — извика той, когато жената, вярвайки, че той е много скромен, го прегърна и го целуна повторно. — Вървете си, махайте се! — и размахваше дървената лъжица, с която ядеше, пред лицето на влюбената жена. — Моля да ми простите, джентълмени! О, Боже! Тя пак идва към мен! Задръжте я, мистър Холи, задръжте я! Никога не ми се е случвало подобно нахалство! Това е против моите разбирания!
Той млъкна и избяга от пещерата. За пръв път чух смеха на диваците. А жената трепереше от ярост. Тя буквално скачаше и съскаше от злоба; гледайки я, неволно пожелах нравствените принципи на Джоб да не бъдат толкова възвишени, понеже неговото поведение би могло да ни навлече опасност. Обстоятелствата потвърдиха страха ми.
Жената си отиде; Джоб се върна силно възбуден; той гледаше с ужас всяка приближаваща го жена. Аз се възползувах от случая, за да обясня на нашите домакини, че Джоб е женен и нещастен в семейния си живот, което го кара да се страхува от всяка жена. Моето обяснение бе изслушано мълчаливо.
В началото законите и обичаите на този необикновен народ ме поразяваха. Но с течение на времето, ние узнахме много неща, особено от Устана, която вървеше като сянка след Лео. Тя ни съобщи, че до онова място, където живее „Тя“, има каменни огради и колони, наричани Кор; някога там е имало къщи и са живели хора, от които произхожда народът Амахаггер. Никой не се осмелявал да приближи тия развалини, които били проклети и които само отдалеко могли да се наблюдават. Имало и други подобни руини в различните части на страната, а една от планините била увиснала над самите блата. Пещерите в скалите били издълбани от същите хора, които построили градовете. В тяхната страна не съществували писани закони, но имало строги обичаи; ако някой наруши тия обичаи, осъждат го на смърт. На въпроса ми как се изпълнява смъртната присъда, Устана се усмихна и каза, че скоро ще узная това.
Тяхна кралица била „Тя“, която се появявала твърде рядко, веднъж на две или три години, и винаги забулена така, че никой не вижда лицето й. Казват, била прекрасна, най-хубавата от всички жени, била безсмъртна и имала огромна власт над всичко. От време на време, кралицата си избирала съпруг; щом се роди от този съюз дете от женски пол, съпругът бил умъртвяван. Детето расте и наследява кралицата майка. На кралицата се подчиня лава цялата страна. Нарушаването на нейните заповеди водело след себе си смърт. Кралицата била заобиколена от стража, но нямала редовна войска.
Попитах Устана, колко голяма е страната и колко народ живее в нея. Тя ми отговори, че имало десет „домакинства“, включително и „домакинството“ на кралицата: Понякога племената воюват помежду си, докато „Тя“ не прекрати свадата само с една дума. Войните и блатната треска намаляват броя на населението, което няма никакви контакти с други народи, понеже блатата са непроходими. Веднъж откъм голямата река дошла чуждоземна войска и искала да ги нападне, но половината от тая войска загинала в блатата, а останалите войници измрели от глад и треска. Блатата са непроходими и само ние единствени знаем пътеките през тях, добави Устана. Аз мисля, че ние никога не бихме попаднали тук, ако не ни бяха пренесли с носилка.
Много и различни неща узнахме от Устана. Цялата история на страната беше удивителна, почти невероятна и напълно отговаряше на старинните надписи върху съда. Очевидно е, че има някаква тайнствена кралица, надарена с безсмъртие! Мохамед, когото гледаха с презрение, беше обладан от голям страх, през целия ден седеше свит в ъгъла на пещерата и постоянно призоваваше Аллах и неговия Пророк. Когато реших да узная в какво се заключава причината за страха му, той ми заяви, че сме попаднали в омагьосана страна, където няма хора, а само дяволи. Честна дума, няколко пъти бях склонен да споделя мнението му.
През нощта на четвъртия ден от заминаването на Биллали, се случи следното събитие: ние тримата с Устана седяхме около огъня в пещерата, преди да си легнем да спим. Внезапно Устана, която седеше тихо, стана и сложи ръка върху златните къдри на Лео. Дори и сега, когато затворя очи, виждам гордата и стройна фигура; застанала пред нас, тя заговори с неспокоен тон:
„Ти си моят избраник! Отдавна те чаках.
Ти си прекрасен. Кой друг има такава чудна коса, такава бяла кожа!
Кой има такава силна ръка, кой е толкова храбър?