Твоите очи са небе, в което се отразяват звездите.
Ти си прекрасен и сърцето ми се стреми към теб!
И аз те взех, о мой възлюбен!
Това ще продължи кратко време; докато не настъпи нещастният ден.
Какво ще се случи в този ден? Уви, мой възлюблений, аз не зная!
Но няма да те видя вече, ще потъна в мрак!
«Тя» е по-силна от мен и ще те вземе, защото «Тя»е по-хубава от Устана, тогава…“
Устана внезапно прекъсна пеенето си. Устреми блестящите си очи в тъмнината. Ние се загледахме нататък, но нищо не видяхме. Но навярно Устана бе видяла нещо, което бе разтърсило дори нейните здрави нерви; тя безгласно падна до нас. Лео, който се бе привързал към младата жена, страшно се уплаши и наскърби. Да си призная и аз самият изпитвах суеверен ужас.
Устана скоро се свести и трепереща конвулсивно седна.
— Какво ти е, Устана? Кого видя? — попита Лео.
— Нищо, моя любов! — отговори тя, опитвайки да се усмихне.
Тя се обърна към Лео и като го погледна с най-голяма нежност, обхвана главата му с ръце и го целуна по челото като любяща майка.
— Когато аз се отделя от теб, моя любов — каза тя, — когато през нощта протегнатата ти ръка няма да срещне моята, тогава, спомняй си понякога за мен, защото горещо те обичам, макар да не съм достойна дори да ти мия краката… А сега нека се любим, нека бъдем щастливи! Кой знае какво ще стане утре?
VIII. Гощавка
На другия ден след тая забележителна сцена, която дълбоко ни впечатли, ни известиха, че вечерта, в наша чест, ще има гощавка. Искаше ми се да я отклоня; заявих, че ние сме скромни люде и не сме пристрастени към официалните трапези, но забелязах, че думите ми събудиха недоволство и замълчах. Преди залез ми съобщиха, че всичко е готово и с Джоб се упътихме към пещерата, където срещнах Лео, а с него и Устана. Когато Устана узна за гощавката, красивото й лице се скова от страх.
Като улови за ръка един от техните, тя го попита нещо с повелителен тон. Отговорът като че ли я успокои малко. След време тя отново се опита да заговори същия човек, който се представяше за важна личност, но той сърдито изфуча и я отблъсна; после внезапно я хвана за ръка и я принуди да седне около огъня; забелязах, че от лични съображения тя му се подчини.
Тази нощ огънят силно гореше; мъжете стояха мълчаливо и според навика им, всеки от тях държеше копие в ръцете си. Само двама бяха облечени в платнени дрехи; другите бяха препасани с леопардови кожи.
— Какво ще стане по-нататък? — попита Джоб. — Бог да ни пази, защото моята обожателка пак е тук. Навярно няма да ме приближи, понеже не давам най-малък повод за това. Но тая жена разговаря с Мохамед твърде вежливо.
Ние погледнахме особата, която се стараеше да измъкне нещастния Мохамед от къта, където седеше, ръмжейки и призовавайки Аллах. Канеха го на трапезата — това бе чест за него, защото обикновено му даваха храната настрана. Мохамед беше изплашен, едва се крепеше на крака, но се съгласи да яде по-скоро от страх пред войника с копие в ръка, отколкото от желание да изпълни любезната молба на жената.
— Слушайте — казах на своите спътници, — не ми се нрави всичко това, но трябва да гледаме опасността в лицето. Взехте ли си револверите? Прегледайте ги дали са пълни.
— Аз взех моя — отговори Джоб, — но мистър Лео е само с ловджийски нож!
Нямаше какво да се прави: смело тръгнахме и седнахме около огъня. Едва успяхме да се настаним и ни донесоха пръстено гърне с някаква неприятна течност, от която ни се драйфаше. Това гърне беше твърде първобитно: такива съдове се намират в древните гробници; мисля, че те се употребяват при погребенията на мъртвите, според египетския обичай.
Върху страната на гърнето, от което пиехме, беше нарисуван бял човек, нападащ слон с копието си, а на другата бе изобразен ловец, който застрелва антилопа със стрела.
Ние седяхме мълчаливо, гледахме огъня и сенките по стените. Пред нас, на земята, имаше дървено корито, а около него — две големи железни щипки. Тия вещи никак не ми харесваха. Аз гледах тях и свирепите лица на мъжете, размишлявайки за ужасното положение: намирахме се във властта на този народ, страшен с мълчанието и тайнствеността си.
Струваше ми се, че те са по-зли, отколкото изглеждаха. Странна гощавка ни се даваше — наоколо нищо не се намираше за ядене.
Най-после един от мъжете, седнали пред огъня, силно извика:
— Къде е месото, което ще ядем?
Другите, като протегнаха десните си ръце към огъня, отговориха с равномерен глас.
— Месото скоро ще дойде!
— От пръч ли е?
— От пръч без рога; ние ще го убием! — отговориха диваците в един глас, хванаха копията си с десниците и ги вдигнаха.