Изскочих от носилката и изтичах напред. На двадесетина ярда от нас бе потънала носилката на Биллали.
Оказа се, че един от носачите на Биллали е настъпил змия, която го е ухапала. Той се хванал за носилката да не падне, но тя се обърнала и носачите избягали, а Биллали и ухапаният от змията човек бухнали в езерото. Нещастният носач бе ударил главата си о нещо и тинята го бе погълнала.
Биллали не се виждаше, но водата около носилката се бе раздвижила и навярно там, заплетен, лежеше Биллали.
— Той е там; нашият баща е там! — ми заяви един от носачите, без да се опита да помогне; и другите стояха неподвижно и гледаха водата.
— Махайте се, скотове! — викнах на английски; хвърлих шапката си и скочих в зелената застояла вода на езерото.
Не зная как съм успял да уловя стареца, но неговата почтена глава, цялата в зелена тиня, скоро излезе на повърхността. По-нататък всичко бе лесно. Биллали беше опитен човек: той помогна и на мен, и на себе си да излезем от блатото.
— Кучета! — извика към носачите, щом дойде на себе си и можеше да говори. — Вие оставихте вашия баща да потъне! Ако не беше този чужденец, навярно щях да загина! Ще ви науча вас! — и блестящите от ярост очи не обещаваха нищо добро. — А ти, сине мой — продължи Биллали, като ми стисна ръката, — бъди уверен, че аз съм твой приятел в щастие и в нещастие. Ти спаси живота ми; може би ще дойде ден, когато и аз ще спася твоя!
След това се поизчистихме от тинята, седнахме в носилките и продължихме пътя си. Въпреки, че един от носачите бе затънал в блатото, никой не бе особено огорчен от случилото се. Не зная дали на темперамента им се дължеше това равнодушие или на привичката да гледат на всичко равнодушно, но никой не оплака преждевременно загиналия човек.
XI. Равнината Кор
Преди залез излязохме от блатата и се озовахме на суша, която представляваше хълмиста равнина; върху един от хълмовете се спряхме да нощуваме. Първата ми грижа бе да наглеждам Лео. Той бе по-зле, отколкото сутринта. Започна да повръща и това продължи до разсъмване. Нито минута не спах тази нощ, помагайки на Устана, усърдна и неуморима, когато трябваше да се прислужва на Лео и Джоб. Въздухът беше свеж и комарите изчезнаха. Сега бяхме по-високо от равнището на блатните изпарения и положението ни не бе лошо.
На сутринта Лео имаше температура; започна да бълнува и казваше, че го били разрязали на две половини. Изпитвах голяма тъга. Когато го гледах с болка в сърцето, до мен се приближи Биллали и ми каза, че трябва да продължим, защото Лео се нуждае от почивка и гледане, иначе смъртта ще бъде неминуема до ден или два. Аз не можех да не се съглася с него. Настанихме Лео в носилката и потеглихме. Устана бранеше болния от мухите и внимаваше да не би да падне както Биллали.
Преди изгрев-слънце, ние стигнахме върха на висок хълм. Долу, в краката ни, се разстилаше богата страна, потънала в зеленина и цветя. На 18 мили от мястото, където стояхме, се издигаше огромна и необикновена планина. В подножието на планината се намираше покрит с растителност склон, а на петстотин стъпки над равнината, забелязах огромна скала, увиснала над дълбока пропаст. Формата на планината, която имаше вулканичен произход, бе кръгла. Този огромен естествен замък представляваше величествена и внушителна гледка, извисявайки се над равнината. Самотността му придаваше още по-величествен изглед, а високите му скали, като че ли се целуваха с небето, което бе покрито с тежки облаци. Седнал в носилката, аз се любувах на неземната красота.
— Погледни, ето къщата на „Тя, на която всичко се подчинява“ — ми каза Биллали, — Друга кралица има ли такъв престол?
— Да, удивително нещо, татко мой! — отговорих аз. — Как ще се изкачим? Не е лесно катеренето по тия скали!
— Ще видим. Маймуно! Погледни тая пътека над нас. Как ти се вижда?
Видях пътека между скалите, постлана с чимове, от двете страни на която се издигаха огромни скали.
— Мисля, че там има път, татко мой — отговорих аз, — иначе би могло да се мисли, че това е корито на река или на канал!
Биллали кимна с глава.
— Имаш право, сине мой! Това е вада, прокопана от ония, които са живели преди нас; за отвеждане на водата. Някога там е имало голямо езеро. Най-напред прокопали канал в равнината. Тогава водата нахлула в канала и наводнила равнината; навярно от това се е образувало блатото, през което минахме. Когато езерото пресъхнало, народът построил прекрасен град, от който сега са останали само развалини и названието Кор.
— Може би! — отговорих аз. — А защо езерото не се пълни отново с вода от дъждовете и от водните потоци?