Тук доведоха Лео и Устана. Забелязах, че немият погледна остро и въпросително, сякаш искаше да разбере коя е и защо е дошла. После отведе Джоб в също такава стая; следващите две заехме Биллали и аз.
XII. Тя
Първата ми грижа бе да се измия и почистя дрехите си, които не бях сменял от потъването на кораба. За щастие всичките ни вещи от лодката бяха пренесени. Бях много доволен — нашето облекло бе направено от здрава материя, пригодена за пътешествия. Прост жакет и панталони — всичко това бе твърде удобно за тая тропическа страна, защото не пропускаха слънчевите лъчи и не държаха топло при внезапните промени на температурата.
Никога няма да забравя колко добре се почувствах, когато се измих и преоблякох с чисти фланели. Единственото нещо, което ми липсваше, бе сапунът.
Сресах брадата си, за да не приличам напълно на маймуна, както ме наричаше Биллали, и почувствах глад. Затова останах твърде доволен, когато завесата на входа без шум се разтвори и влезе една няма девойка, която със знаци ми показа, че за нас е приготвена закуска. Аз я последвах в съседната стая: там намерих Джоб, когото, за негов ужас бе довела тук хубавата няма девойка. Бедният, не можеше да забрави жената с, „нажеженото гърне“ и подозираше в лоши намерения всяка навъртаща се около него пола.
Стаята, в която отидохме, беше голяма и вероятно някога е служила за балсамиране. В нея имаше големи каменни маси и отвори за външния въздух. Когато ги разгледах по-внимателно, забелязах, че масата, която се намираше вляво, очевидно е била предназначена за човешко тяло, защото на нея бе оформена издигнатина за главата и за поддържане на врата. Изваяните украшения по стените изобразяваха смъртта: балсамирането и погребението на старец с дълга бяла брада, навярно древен крал или сановник на страната.
Тия изображения бяха чудесни. Разглеждах ги с голямо любопитство, но ето че седнахме пред трапеза от козе месо и питки, поднесени в чисти дървени съдове.
След като се нахранихме, отидохме при бедния Лео, а Биллали излезе, като ми каза, че трябва да чака кралицата и да изслуша заповедите й. Лео беше все още зле и бъбреше несвързани думи. Аз заговорих и сякаш гласът ми го успокои; той се съвзе и аз му предложих хинин. Около час бях при него и когато се стъмни, аз едва виждах главата му върху възглавницата, която му бяхме направили от една покривка, пъхната в торба.
Внезапно се появи Биллали и с важна физиономия ми съобщи, че „Тя“ изказала благоволение да ме види — рядка чест, каквато не се падала често на смъртните. Струва ми се, че той се ужаси от студенината, с която посрещнах „тая чест“, и действително, аз не чувствах особена радост при мисълта за срещата с дивата и мрачна кралица на човекоядците. Не ме интересуваше дори нейната тайнственост, когато умът ми бе зает с болестта на Лео. Станах, за да последвам Биллали, но видях нещо бляскаво на пода. Може би читателят ще си спомни, че в кутията на Винси ведно с къса от амфората имаше още и един „скарабей“ с изображение на гъска и на един интересен йероглиф с надписа „Suten se Ra“, тоест „Царствен син на Слънцето“. Тъй като този скарабей беше твърде малък, Лео го вгради в златен пръстен. Този пръстен намерих сега. Лео, при силния припадък от треската, го беше захвърлил на пода. Опасявайки се да не би пръстенът да се изгуби, сложих го на малкия си пръст и последвах Биллали.
Ние минахме през левия коридор и влязохме в коридор, където като две статуи, бяха застанали двама войника. Те сведоха глави в знак на почит, минахме край тях и се озовахме в една силно осветена галерия.
Посрещнаха ни неми хора — двама мъже и две жени, които ни се поклониха, после жените застанаха пред нас, а мъжете зад нас. В такъв ред нашата процесия тръгна напред, мина през няколко входа със завеси; стигнахме до дъното на галерията. Двама стражи с дрехи от възжълто платно ни се поклониха и ни пуснаха да влезем в стая, където осем-десет жълтокоси жени, повечето млади и хубави, седяха върху възглавнички с някакво ръкоделие, прилично на бродерия; всички бяха глухонеми.