— Той е осиновен от мен, кралице. Мога ли да го доведа при теб?
— Не. Отдавна ли е трескав?
— Днес е третия му ден!
— Остави го да полежи още ден. Може би младостта и силата ще преодолеят болестта. Ако утре през нощта, в същия час, когато е започнала треската, не се почувства по-добре, ще дойда да го излекувам. Кой се грижи за него?
— Нашият бял слуга, наричан от Биллали „Свиня“ и още — добавих аз нерешително — една жена, на име Устана, най-хубавата в тая страна. Щом видя Лео, приближи се до него и го целуна; от тогава, според обичая на твоя народ, тя остана при него, кралице!
— На моя народ! Не ми говори за моя народ! — каза тя строго. — Тия роби не могат да бъдат мой народ; те са кучета, поставени при мен, до деня на моето освобождаване! И нямам нищо общо с техните обичаи! Не ме наричай кралица! Омръзна ми; казвай ми Аеша. Това име звучи добре в ушите ми. Не познавам Устана. Да не би той да е същият юноша, когото очаквам? Ще проверя… — Като се наведе, тя сложи ръка над водата.
— Погледни — каза тя. — Това ли е жената?
Видях Устана, надвесена с безкрайна нежност над нещо; една къдрица се бе спуснала над дясното й рамо.
— Тя е! — казах тихо. — Бди над спящия Лео.
— Лео! — повтори Аеша. — Лео значи лъв. Старецът сполучливо го е преименувал. Странно, странно — продължи тя. — Толкова му прилича! Това е невъзможно! — и с нетърпелив жест отново повдигна ръка над съда. — Не желаеш ли да ме попиташ нещо, Холи? — заговори Аеша, след като мълча около минута. — Сигурно ти е тежко да живееш сред диваците, нали?
— Само едно, Аеша — заговорих смело. — Позволи ми да видя лицето ти!
Тя се засмя със звънливия си глас.
— Помисли, Холи, помисли! Навярно познаваш древните митове за гръцките богове. Нима Актеон не загина като видя необикновената хубост? Ако покажа лицето си, навярно ще умреш или ще те срази пламенна страст към мен! Но аз не съм за теб, на друг човек съм обречена, но той още не е дошъл!
— И така да е, Аеша — казах, — но не се боя. Сърцето ми отдавна се е отказало от жените, чиято хубост е мимолетна като на цветята.
— Лъжеш се — възрази тя. — Не е мимолетна! Моята хубост няма да изчезне докато съм жива… Безразсъдни човече, ще изпълня желанието ти, но не се сърди, ако страстта помрачи разсъдъка ти! Мъжът, който ме види никога няма да ме забрави! Дори от диваците крия лицето си. Пази се!
— Хайде, не го усуквай! — възразих, след като любопитството ми преодоля страха.
„Тя“ повдигна белите си изящни ръце и бавно, много бавно се докосна до косата си. Внезапно дългото було, покриващо лицето падна на пода и пред мен се появи дивна царствена фигура в прозрачно бяло облекло, под което прозираха съблазнителни форми. Краката бяха в сандали, закопчани със златни токи. Никога не бях виждал толкова съвършени стъпала. Бялата й дреха бе пристегната в кръста с двуглава златна змия, а прекрасните гърди сияеха със снежна белота.
Дръпнах се назад с поразени сетива.
Случвало ми се е да слушам за небесна хубост, но тя не бе такава. От хубостта на Аеша не струеше чистота и невинност. „Тя“ бе хубост на злото, не знаех как бих могъл да я нарека, защото тя не може да се опише. Не се е родил човек, който би могъл да стори това!
Великолепни дълбоки черни очи, изваяно лице, с изящни класически черти, благородно, чисто чело и разкошна коса — ето всичко, което мога да опиша. Но смайващата хубост на Аеша не се състоеше само в прекрасното лице, а в необикновеното величие, в царствената грациозност, в божествения отпечатък на могъщество върху цялата фигура. Никога не бих предполагал, че може да съществува такава възвишена и мрачна хубост! Това беше лице на жена, не по-възрастна от тридесет, в разцвета на силите и на зрялата хубост, с печат от преживени страсти и страдания. Дори прелестната усмивка, която понякога се плъзгаше по ъглите на устните, не можеше да заглади сянката на греха и скръбта.
Вклещен от нейната магнетична сила, аз се захласнах в необикновените й очи и почувствувах как електрически ток минава през тялото ми и ме парализира.
„Тя“ се засмя и ми кимна с кокетност, достойна за самата Венера.
— Безразсъдни човече! — каза тя. — Изпълних желанието ти, но бъди предпазлив, за да не загинеш като Актеон. Аз съм богиня, Холи!
— Ослепен съм от хубостта ти, кралице! — измънках, като закрих с ръка очите си.
— Хубост — светкавица, Холи! Смайва и убива!
„Тя“ отново ми кимна и се засмя.
Забелязах през пръстите си, че лицето й се промени. Големите очи бяха вперени с израз на ужас.
— Човече! — каза тя със съскане и с отметната назад глава, сякаш се готвеше да се хвърли върху жертвата си. — Човече! Откъде взе този скарабей? Говори или кълна се в Духа на Живота, ще те сразя! — Направи крачка към мен и в очите й блесна зловещ огън. Обхванат от ужас, паднах пред нея, бъбрейки нещо несвързано.