Когато се свестих, забелязах зад себе си светъл лъч, слязох по стълбата, дотътрих се някак до стаята си, легнах на леглото и тежко заспах.
XV. Съдът на Аеша
Първото нещо, което видях, когато отворих очи, беше напълно оздравелия Джоб. Той бе застанал пред проникващия в пещерата слънчев лъч и чистеше дрехите ми; като ги сгъна добре, той ги сложи до мен, но после, страхувайки се да не би в съня си да ги бутна и смачкам, подреди ги върху леопардовата кожа на пода и се отдалечи, любувайки се на работата си. После надзърна в гърнето за миене.
— Ах — бъбреше той, — Тук няма и гореща вода!
— Джоб, как се чувства мистър Лео? — попитах аз, а слугата се стресна от моя глас.
— Все тъй, сър! Ако днес положението му не се подобри, той ще умре. Мога само да кажа, че дивачката Устана се грижи усърдно за него, като същинска християнка. И за минутка не се отдалечава; жалко е да я гледа човек. Скубе си косата и проклина всичко на своя дивашки език!
Облякох се, закусих в съседната стая и отидох да видя бедния Лео, който дори не ме позна. Попитах Устана за него, тя поклати глава и се разплака. Очевидно бе, че е изгубила всяка надежда; време беше Аеша да дойде и да го излекува, ако може.
В този момент влезе Биллали.
— Лео ще умре през нощта — каза старецът.
— Бог ще го спаси, татко — отговорих с болка в сърцето.
— Кралицата иска да те види. Маймуно — каза старецът, — но бъди предпазлив, сине! — Вчера си мислех, че ще те убие, защото не пълзиш като мен. Тя ще съди в голямата зала ония, които искаха да убият теб и Лъва. Върви при нея, сине мой, върви по-скоро!
Обърнах се и го последвах. Забелязах многобройна тълпа, която бързаше за съда. Някои бяха облечени, а други препасани само с леопардови кожи. Най-после стигнахме до голяма пещера с площадка, върху която се намираше огромен и чудесен камък, вероятно служещ за олтар при разните религиозни и други обреди. От двете страни на площадката имаше коридори; Биллали ми каза, че всички други пещери са пълни с мъртви хора.
Около камъка-олтар се бе събрал народ и от двата пола, който пазеше мрачно мълчание. На площадката се намираше кресло от черно дърво, украсено със слонова кост и снабдено с малко столче за краката.
Внезапно се чу вик:_ „Тя“! „Тя“!_
Цялото множество се простря на земята по лице. Диваците лежаха като мъртви; само аз стърчах прав, сякаш единствен бях оцелял от страшно клане. Отляво се появи отряд телохранители и се подреди от двете страни на олтара. После дойдоха немите мъже, придружени от немите жени, които носеха лампи; зад тях вървеше бяла фигура, загърната от главата до краката, в която познах кралицата. „Тя“ се изкачи на площадката, седна на креслото и заговори с мен на гръцки, вероятно да не бъдем разбрани от никой.
— Ела тук, Холи! — каза. — Седни до краката ми и гледай как ще съдя ония, които искаха да ви убият! Прости ми, ако гръцкият ми прилича на куц човек, но отдавна не съм го чувала и съм го позабравила!
Поклоних се и седнах на столчето в краката й.
След това се обърна към началника на телохранителите и каза по арабски’:
— Доведи престъпниците!
Началникът ниско се поклони и излезе откъм дясната стаена.
Аеша подпря главата си с ръка и дълбоко се замисли, а множеството продължаваше да лежи пред нея, като скришом я поглеждаше. Кралицата рядко се появяваше пред народа и диваците не можеха да пропуснат случая, да погледнат нейната забулена фигура, дори с риск за живота си; нито един човек, освен мен, не бе виждал лицето й. Най-после се чуха стъпки, появи се стражата, а заедно с нея и нашите убийци; върху техните лица ужасът се бореше с равнодушието. Наредиха ги около мен. Когато поискаха да легнат на пода, кралицата ги спря.
— Не — каза тя, — стойте на крака! Скоро ще дойде време, когато ще ви омръзне да лежите…
Тя се засмя. Ужас обезобрази лицата на нещастниците; изминаха няколко минути. Аеша внимателно разглеждаше всеки от обречените; най-после заговори, обръщайки се към мен:
— Познаваш ли тия хора?
— Да, кралице, приблизително! — отговорих аз.
— Кажи на мен и на цялото събрание всичко, което знаеш за тях!
С няколко думи разказах историята на гощавката, опитът да бъде измъчван нашият беден слуга. Разказът бе изслушан мълчаливо. Когато свърших, Биллали, който лежеше на пода, вдигна глава и потвърди моите думи.
— Какво ще кажете за това? Не заслужавате ли моя гняв и отмъщението ми? — каза кралицата със студен металически глас. Една от особеностите на това необикновено същество бе удивителният му глас, който можеше да се променя според случая.