Гледаше Лео с неописуем израз на отчаяние и страх; страхуваше се за живота му. Изминаха няколко минути. Лицето й внезапно се намръщи, очите й се премрежиха, бе изгубила надежда. Нейните коралови устни побеляха и затрепераха.
— Късно ли е? — попитах аз.
Аеша закри лицето си с ръце и не отговори. С изненада забелязах, че Лео започна да диша по-равномерно; червенината се появи на лицето му. О, чудо! Човекът, който умираше, сега спокойно се обърна на една страна.
— Виждаш ли? — казах шепнешком.
— Виждам — отговори Аеша задавено. — Той е спасен! Мислех, че вече е късно. Още малко… и той би умрял! — Тя се обля в сълзи и стана още по-прекрасна. — Прости слабостта ми, Холи — каза тя. Аз все пак съм жена от главата до петите! Помисли си! Тая сутрин ти ми говореше за мястото, където се мъчат грешниците. Ти го нарече Ад… Цели две хиляди години аз живея в моя Ад, измъчвана от спомена на моето престъпление и от неудовлетвореното ми желание; лишена от приятели, от удобства, дори от възможността да умра… Помисли, Холи, никога няма да чуеш подобно нещо, няма да видиш такава гледка, та дори ако преживееш още десетки години. Най-после моят избавител е дошъл — дошъл е онзи, когото чаках през толкова много поколения… Той се появи тъкмо навреме; знаех, че той ще дойде; моята мъдрост не ме излъга! Но, колко малки са моите познания, колко са слаби силите ми! Той е лежал болен тук, умираше, а аз не чувствах това, макар да чаках този момент цели две хиляди години! Ако беше умрял трябваше да преживея нови векове в очакване на моя любим! Но сега той е жив; ще проспи 12 часа; болестта му съвсем ще премине и… той ще се завърне към света и ще дойде при мен.
Аеша млъкна, сложи ръката си върху златните къдрици на Лео и целуна челото му с такава целомъдрена нежност, че наистина ми стана мъчно. Аз ревнувах!
XVIII. Махай се, жено!
За минута настана тишина. Лицето на Аеша, обхванато от щастливо възхищение, напомняше лицето на ангел. Внезапно някаква мисъл я озари; лицето й се измени и се лиши от ангелския израз.
— Забравих — каза тя, — оная жена Устана… Какво, слугиня ли е тя на Каликрат или.
Тя млъкна; гласът й трепна. Аз повдигнах рамене.
— Не зная! Мисля, тя се венча с Лео по обичая на народа Амахаггер! — отговорих аз.
Лицето на Аеша помръкна; очевидно умееше да ревнува.
— Тогава — извика, — тая жена трябва да умре!
— Защо? Какво е престъплението й? — извиках изплашен. — В нищо не е виновна. Самият Лео се отзова на нейната любов. Какъв е нейният грях?
— Наистина, Холи, ти си глупак! — отговори Аеша. — Какъв грях ли? Нейният грях се състои в това, че се е осмелила да застане между мен и моя избраник.
Принуден бях дълго време да убеждавам тая странна жена, да я заплашвам с последствията от престъплението, да й казвам, че „злото ражда само зло“, докато най-после, тя се съгласи да пощади живота на бедната Устана.
Доволен от този успех, аз отидох в коридора и извиках Устана. Тя дойде при мен.
— Умря ли моят господар? О, не казвай, че е умрял! — извика, като обърна към мен хубавото си, обляно в сълзи лице, изразяващо безгранично отчаяние, което дълбоко ме покърти.
— Той е жив! — отговорих аз. — Тя го спаси. Ела.
Устана дълбоко въздъхна, влезе в пещерата и падна пред кралицата с лице забито в пода.
— Стани! — каза Аеша с леден глас, — Ела тук! Виждаш ли този човек? — Тя посочи Лео, — Казваш, че той е твой мъж. Искам да го забравиш! Върви си!…
Но Устана не се помръдна от мястото си.
— Не, кралице, няма да си отида — каза тя с разтреперан глас. — Този човек е мой съпруг, аз го обичам и няма да го напусна! Какво право имаш ти, за да ми заповядаш?
Видях как се измени лицето на Аеша.
— Бъди милостива! — казах на латински. — Тя се подчинява само на природата!
— Аз съм милостива! — отговори студено Аеша. — Ако не я жалех, би умряла още сега! — Тя се обърна към Устана и направи светкавично движение; стори ми се, че леко я удари по главата. Погледнах я ужасен и отскочих назад. Върху косата на Устана, върху нейната златиста коса, ясно се виждаха следи от три пръста, следи, бели като сняг.
— Велики Боже! — извиках, поразен от тая ужасяваща проява на свръхчовешка сила.
„Тя“ се засмя.
— Да не би да вярваш, бедна, невежа жено, че нямам власт да те убия? — се обърна Аеша към неподвижната Устана. — Огледай се, ето, тук има огледало! — Тя посочи едно кръгло огледало, което принадлежеше на Лео. — Холи, подай й го!