— Преди всичко трябва да зная с какво ще се нагърбя! — отговорих аз.
— Вие трябва да вземете Лео и да живеете с него, докато стане на 25 години, но да не го пращате на училище, запомнете това! Когато стане на 25, вашата роля на телохранител ще завърши, вие ще отворите железния сандък, ще му покажете и дадете да прочете онова, което се намира в него, независимо дали той ще поиска или не да изпълни написаното. Това не е задължително за него. Сега доходът ми възлиза на 2200 лири стерлинги на година. Половината от този доход завещавам на Вас, ако вземете момченцето. Останалата половина нека стои, докато Лео завърши необходимата възраст, за да може да му се връчи достатъчна сума за изпълнение на плана…
Исках да откажа, но приятелят ми бе неумолим. Винси нежно ме прегърна, като каза, че ме вижда за последен път и тъй като бил уверен в близката си кончина, бързо излезе навън.
Дълго време седях и търках очите си, мислейки, че съм сънувал всичко това, после помислих, че Винси е бил пиян… Наистина, аз знаех, че той е сериозно болен, но ми се виждаше невероятно човек да бъде уверен в близката си смърт…
Като прибрах ключовете и донесеното писмо от Винси, и като скрих железния сандък, легнах на леглото си и заспах. Не бяха се изминали и няколко минути от събуждането ми, ето че някой ме повика по име. Сепнах се, потърках очи. Беше светло — часът бе около 8 сутринта.
— Какво се е случило, Джон? — попитах слугата си. — Лицето ти изглежда, като че си видял призрак!
— Да, сър, видях — отговори той — Видях един мъртвец и нещо по-лошо от това! Отидох да събудя мистър Винси, както винаги, и го намерих да лежи мъртъв и студен!
Внезапната смърт на Винси произведе страшно вълнение в Кеймбридж. Понеже всички знаехме, че той беше болен, а докторът веднага бе дал необходимото удостоверение, никакво следствие не бе предприето. Мен никой за нищо не ме попита, а аз не чувствах ни най-малко желание да съобщя на някого за нощното му посещение.
На погребението от Лондон пристигна нотариусът, придружи до гроба тленните останки на моя приятел, взе всичките му книжа и замина. Железният сандък остана у мен. Измина повече от седмица, без да получа никакви известия. Най-после изпитите свършиха; аз се върнах в стаята си и паднах на креслото с щастливото съзнание, че всичко бе свършило благополучно. Скоро мислите ми се насочиха към смъртта на бедния Винси. Отново се запитах, какво значи всичко това, удивлявайки се, че не получавам никакви известия.
Ето че се почука на вратата; подадоха ми писмо с дебел син плик. То гласеше следното:
„Сър! Нашият клиент, покойният мистър Винси, ескуайър, умрял неотдавна в Кеймбридж, е оставил завещание, препис от което ви изпращаме. Според това завещание, вие ще получите половината от състоянието на покойния мистър Винси, понеже сте се съгласили да вземете при себе си неговия единствен син, Лео Винси, 5 годишно дете. Ако не бяхме длъжни да се подчиним на точните и ясни инструкции на мистър Винси, изразени от него лично и писмено, ако не бяхме уверени, че той е действал при здрав ум и при пълна памет, би трябвало да ви кажем, и би трябвало да обърнем върху това вниманието на съда, за да удостовери правоспособността на завещателя. Но тъй като ни е известно, че мистър Винси е бил джентълмен с висок и проницателен ум и не е имал роднини, на които би могъл да повери детето си, не се считаме задължени да постъпим така.
Очакваме вашите инструкции за детето и изплащането на полагащите ви се дивиденти.
Готови да ви услужим
Гофри и Джордън.“
Сложих настрана писмото и прочетох завещанието, което бе съставено по закона. То потвърждаваше всичко, казано ми от Винси преди смъртта му. Всичко това е вярно, аз мога да взема момченцето при себе си! Внезапно си спомних за писмото, което Винси ми бе оставил със сандъка и го взех. То съдържаше указания за образованието на Лео и от него се изискваше да изучи гръцки език, висшата математика и арабския език. В края на писмото се намираше постскриптум, в който Винси добавяше: ако детето ми умре преди двадесет и петата си година, което едва ли, според неговото мнение, би могло да се случи, тогава аз ще трябва да отворя сандъка и да изпълня всичко предписано или да унищожа всички книжа. В никакъв случай не трябва да го предам в чужди ръце.
Веднага писах на господата Гофри и Джордън, като изразих желанието си да изпълня волята на моя умрял приятел. Като изпратих писмото, отидох при началството на колежа, разказах му накратко цялата история и го убедих да позволи на момченцето да живее при мен. Разрешено ми бе при условие да си наема квартира другаде. След усърдни дирения, намерих отлични стаи, близо до колежа. После трябваше да намеря бавачка. Не ми се искаше да наемам жена, която би ми отнела обичта на детето; момченцето вече можеше да мине без женски услуги и реших да си подиря слуга. Имах щастието с един кръглолик момък: някога бил ловец, седемнадесети член на своето семейство и много обичал децата. Той с удоволствие се съгласи да прислужва на Лео. Отнесох в града железния сандък, предадох го на моя банкер, купих няколко книги по отглеждане на деца, прочетох ги най-напред сам, а после на Джоб — така се наричаше моя нов слуга.