Тая гледка беше ужасна… Горящите мъртъвци осветяваха оргията на живите… Подигравка над живите и мъртвите… Защото щом една мумия изгаряше до краката, веднага поставяха друга на мястото й. Огънят гореше с шум и трясък, пръскайки светли лъчи в тъмнината, където мрачните фигури на диваците се движеха напред и назад, като дяволи, които поддържаха адския огън. Ние стояхме и гледахме поразени, омагьосани от това невиждано светотатство.
— Обещах ти необикновено преживяване, Холи — засмя се Аеша, нервите на която бяха съвсем здрави. — И не те излъгах! Това е поучително! Не вярвай на бъдещето, защото никой не знае какво ще му донесе то! Живей с настоящето! Мислели ли са тия отдавна забравени благородни мъже и жени, че техните нежни кости ще горят сега и ще осветяват танците на тия диваци? Ето, идват танцьорките… Нека започват!
Около огъня се движеха два реда човешки фигури-мъже и жени, облечени само в леопардови кожи. Те застанаха с лице срещу нас и срещу огъня и започнаха някакъв адски танц. Не ми е възможно да го опиша. Диваците тропаха с крака и размахваха ръце; скоро ние разбрахме, че това представлява някакво диво хоро, понятно за народа Амахаггер, който живееше в мрачни пещери и в постоянно съседство с мъртвите.
Диваците най-напред представиха едно убийство, после погребение на жертвата, нейната борба в гроба; всяко действие на тая ужасна драма завършваше с диви хора над жертвата, която лежеше на земята, осветявана от възчервения блясък на огъня. Внезапно представлението бе прекъснато. От множеството излезе висока силна жена, която се бе появила като най-енергична танцувачка; опиянена от някаква дива възбуда, подскачайки и олюлявайки се, тя тръгна към нас кряскайки, колкото й глас държи:
— Трябва ми черен пръч, искам черен пръч, донесете ми черен пръч!
Тя падна на земята, кряскайки със запенени уста, че иска черен пръч.
Танцьорите се натрупаха около нея.
— Дявол е влязъл в нея! — каза един от тях. — Тичайте и донесете черен пръч! Почакай, дяволе, почакай!… Веднага ще ти донесат пръч!
От съседната кошара домъкнаха за рогата черен пръч, който блееше.
— Черен пръч ли е? Черен пръч ли е? — викаше беснеещата жена.
— Да, да, дяволе! Черен пръч като нощта! — отговори някой и добави, гледайки на друга страна, — Дръж го зад себе си, за да не види дяволът белите петна на задницата и на корема на пръча! Почакай минута, дяволе! Прережете гърлото на пръча!
— Де е чашката за кръвта?
— Пръч! Черен пръч! Дайте ми кръв от черен пръч!
В тази минута се чу див рев; разбрахме, че бедното животно е заклано. Една от жените донесе чашката с прясната кръв на пръча. Тогава побеснялата жена грабна съдинката, изпи кръвта и дойде на себе си. Всяка следа от истерия или бяс бе изчезнала. Тя протегна ръце, усмихна се и отиде при танцуващите, които отново се наредиха в два реда.
Твърде зле се чувствах и се готвех да помоля Аеша за позволение да си отидем, когато внезапно едно същество, което взех за маймуна, обиколи около огъня и се срещна с лъва, или по-точно, с човека, облечен в лъвска кожа. После на сцената се появи един пръч, след него човек, обвит във волска кожа, след него наизлизаха всевъзможни животни, между тях и една девойка, завита в бляскавата кожа на огромна змия, която се влачеше зад нея. Предрешените се скупчиха и започнаха да танцуват хоро, подражавайки на разните животни, които изобразяваха. Скоро въздухът се изпълни с рев, блеене и съскане.
Това продължи доста дълго. Най-после ми омръзна тая безкрайна пантомима; помолих Аеша да ни позволи да се поразходим и разгледаме човешките факли. Тя не възрази. Ние отидохме, погледнахме горящите трупове и се готвехме да се върнем при Аеша, изморени от страшната гледка, когато внезапно вниманието ни бе привлечено от един танцуващ леопард, който се отдели от множеството и започна да се навърта около нас като се криеше грижливо в сянката.