Аеша не издаваше ни най-малък звук; тя бавно вървеше с протегната ръка, с разтреперано тяло и втренчено гледаше Устана. Обречената закри главата си с две ръце, нададе сърцераздирателен вик и тупна на пода. Лео и аз се спуснахме към нея. Тя беше мъртва; убита от някаква тайнствена сила, която притежаваше властната кралица.
Отначало Лео не можеше да разбере какво се е случило, но когато се опомни, имаше страшен вид. С диво проклятие той се нахвърли върху Аеша. Тя го наблюдаваше, като протегна ръка към него. Той се олюля и щеше да падне, ако не бях го подкрепил. После Лео ни разказа, че почувствал силен удар в гърдите си и силите го напуснали.
— Прости ми — заговори нежно Аеша, обръщайки се към него. — Прости ми, че те изплаших със строгостта си и с правосъдието си!
— Дяволът да ти прости! — викна Лео, като яростно кършеше ръце. — Дяволът да ти прости, убийцо! Аз бих могъл да те унищожа!
— Не, не, ти не ме разбра — отговори тя снизходително, — но с течение на времето ще проумееш всичко! Ти си моята любов, моят Каликрат, моята хубост и сила! Две хиляди години те чаках, Каликрат, и най-после ти си при мен. А тая жена — тя посочи трупа на Устана, — бе застанала между мен и теб; трябваше да я унищожа, Каликрат!
— Лъжеш! — извика Лео. — Моето име не е Каликрат. Аз съм Лео Винси. Моят прадядо е бил Каликрат!
— Ти си прероденият Каликрат, ти се завърна при мен, мой скъпи господарю!
— Аз не съм Каликрат и не искам да бъда твой господар! Ако трябва да избирам, бих се съгласил да стана господар на дявола в ада, отколкото твой!
— Какво казваш, Каликрат? О, Каликрат! Ти толкова отдавна не си ме виждал и си ме забравил! Аз съм много хубава, Каликрат!
— Аз те мразя, убийцо, и не желая да те гледам! Какво значение има за мен твоята хубост!
— Каликрат, след няколко часа ти ще пълзиш в краката ми, и ще се кълнеш, че ме обичаш! — каза Аеша иронично. — Тук, пред трупа на мъртвата девойка, която те обичаше, ще ти докажа това. Погледни ме, Каликрат!
С рязко движение тя съблече от себе си тюленото покривало и застана сияеща пред нас с чудната си хубост, подобна на Венерината, като оживяла Галатея, като лъчезарен дух, слязъл от небето. Тя стоеше, устремила блестящи очи в Лео; видях как се разтвориха стиснатите му юмруци, как се успокои и стихна под влиянието на нейния поглед. Неговото удивление нарасна до възхищение, до очарование и колкото по-отчаяно се бореше, толкова по-силно го пленяваше тая страшна красота и го привличаше към себе си.
— Велики Боже! — изохка Лео. — Ти жена ли си?
— Жена, истинска жена и твоя собствена съпруга, Каликрат! — отговори Аеша, протягайки към него прекрасните си ръце с усмивка… О, как нежно умееше да се усмихва!
Лео, гледайки я втренчено, се приближи до нея. Внезапно погледът му падна върху трупа на Устана и като трепна, той се обърна.
— Мога ли аз?… — каза той с пресипнал глас. — Ти си убийца, а тя толкова ме обичаше.
Навярно Лео бе вече забравил, че и самият той я обичаше!
— Глупости! — избъбри Аеша; гласът й прозвуча като шумолене на ветрец между дървета. — Глупости! Ако сгреших, нека моята хубост отговаря за твоя грях! Аз извърших престъпление от любов към теб; забрави и прости греха ми!
Аеша протегна към него ръце и нежно прошепна:
— Ела!…
Лео не устоя…
Внезапно Аеша, с грациозно и змийско движение, се изплъзна от обятията му и се засмя с тържествуващ смях.
— Не ти ли казах, че ще пълзиш в краката ми, Каликрат? — и посочи мъртвата Устана. — Малко време мина оттогава!
Лео зарида от скръб и срам; макар да бе смутен и изгубил самообладание, схващаше цялата същност на падението си и всички най-добри качества на неговата природа се възмущаваха.
Аеша се засмя за трети път и направи знак на нямата девойка, която с любопитство наблюдаваше сцената. Тя излезе и веднага се върна, придружена от двама неми слуги. По даден от Аеша знак, тримата вдигнаха тялото на бедната Устана и го изнесоха навън. Лео ги следеше, после закри лицето си с ръце.
— Най-после този, когото толкова дълго време чаках, дойде! — каза Аеша, обръщайки се към Лео. — Вземете по една лампа и вървете след мен!
Без да се колебаем нито минута, ние се подчинихме. Аеша повдигна завесата, спусната в другия край на покоите и ни посочи малка стълба, водеща надолу, стъпалата на която бяха изтъркани. Този факт привлече вниманието ми, защото дребните неща ни поразяват по-силно, когато мозъкът е обладан от силни чувства.
В подножието на стълбата аз се спрях и се вгледах в изтърканите стъпала.
— Ти се удивляваш, Холи, че тия каменни стъпала са толкова изтъркани, нали! — ме попита Аеша. — Направих това със собствените си крака! Помня тия стъпала още като нови, но в течение на две хиляди години ги изтърках. Всеки ден слизах по тях. Моите сандали изтъркаха коравия камък.